Сребърна империя

Синовете й бяха друго нещо. Дори най-малкият, Арик-Боке, беше обучаван като воин и книжник още откакто проходи. Всички можеха да четат и пишат официалната дзинска писменост. Макар тя да се молеше на Христос и майка му, те бяха учени на религията на Дзин и Сун, където се намираше истинската власт. Каквото и да таеше бъдещето за тях, тя знаеше, че ги е приготвила за него по възможно най-добрия начин.

Спряха в подножието на червената канара и Сорхатани извика от удоволствие, когато видя дребните петънца на кръжащите високо горе орли. Част от нея си мислеше, че слуховете за тях са само пастирски приказки, начин да се почете историята на Чингис. Но ето че те наистина бяха тук и гнездото им трябваше да се намира някъде сред чукарите.

Дружинниците на съпруга й ги настигнаха, поклониха й се дълбоко и търпеливо зачакаха заповедите й.

— Синовете ми ще се изкатерят, за да потърсят гнездото — каза тя, развълнувана като малко момиче. Нямаше нужда да обяснява. И двамата воини присвиваха очи нагоре към кръжащите птици. — Огледайте района за вода, но не се отдалечавайте много.

Мъжете тутакси препуснаха. Бяха се научили, че Сорхатани очаква същото моментално подчинение, каквото очакваше и съпругът й. Беше израснала сред влиятелни хора, бе се омъжила в семейството на великия хан още съвсем млада и знаеше, че мъжете предпочитат да следват заповеди, но и че е нужно усилие на волята, за да водиш. А тя имаше тази воля.

Кублай и Хулегу вече бяха в подножието на червените канари и оглеждаха за гнездото, заслонили очи от слънцето. Бяха малко позакъснели. Ако наистина имаше пиленца, те вече щяха да са силни, може би дори способни да напускат гнездото и да летят. Сорхатани не знаеше дали синовете й няма да останат разочаровани, но това нямаше значение. Беше ги направила част от легендата за живота на Чингис и те никога нямаше да забравят катеренето, независимо дали щяха да донесат малко, или не. Днес тя им даваше спомен, който един ден щяха да разказват на собствените си деца.

Момчетата свалиха оръжията си и започнаха да се катерят по лесната част, а Сорхатани извади торба мека извара изпод седлото на кобилата. Сама беше начукала твърдото сирене на малки парченца, за да не претъркат гърба на кобилата, докато омекваха във вода. Гъстата жълта каша беше горчива и освежаваща и тя много я обичаше. Облиза устни, бръкна в торбата и си облиза пръстите.

Не й отне много време да отиде при товарните животни, да вземе кожена кофа и да ги напои. Когато привърши със задачите си, се разрови из дисагите и намери няколко сладки сушени фурми. Погледна виновно към хълма, докато гризеше едната — знаеше, че синовете й обичат рядкото лакомство. Но пък те не бяха тук. Виждаше ги високо горе, катереха се с лекота със силните си кльощави крака. Щяха да се върнат чак по залез.

От много време Сорхатани за първи път бе останала сама. Спъна кобилата, за да не се отдалечава, постла одеяло на сухата трева и седна.

Прекара следобеда в почивка, наслаждаваше се на спокойствието и самотата. От време на време се захващаше да бродира със сърма един дел за Кублай. Щеше да е чудесен, когато станеше готов, и тя работеше със сведена глава, като късаше от време на време нишката със здравите си бели зъби. Под топлите слънчеви лъчи човек лесно се унася и Сорхатани подремна. Когато се събуди, бе късен следобед и беше започнало леко да се захлажда. Стана и се протегна с прозявка. Страната бе хубава и се чувстваше като у дома си. Беше сънувала Чингис като млад и лицето й бе зачервено. Беше от онези сънища, които не можеше да сподели със синовете си.

Някакво движение в далечината привлече вниманието й. Това бе инстинктивна дарба, развивана поколения — ключът към оцеляването бе пръв да забележиш неприятеля. Намръщи се и заслони очи с длан, после сви ръцете си на тръба, за да фокусира по-добре зрението си. Дори с този стар номер на съгледвачите тъмната фигура бе само малко далечно петънце.

Дружинниците на мъжа й не бяха спали и вече препускаха в галоп, за да пресекат пътя на самотния ездач. Сорхатани усети как чувството за покой отслабва и изчезва, когато стигнаха до него и самотната точица се превърна в по-голямо петно.

— Кой си ти? — промърмори тихо тя.

Трудно бе да не изпита тревога. Самотен ездач можеше да бъде единствено някой от пратениците, които прекосяваха хиляди мили, за да отнесат вести от хана и военачалниците му. Със свежи коне те можеха да изминават по сто мили на ден, а понякога дори повече, ако въпросът бе на живот и смърт. Ханските войски на територията на Дзин се намираха само на десет дни път за такива хора. Видя, че тримата конници се приближават заедно, и утробата й се стегна от внезапно обзелото я лошо предчувствие.