Сребърна империя

Чувстваше се млад и неопитен сред тях, но те не го поглеждаха. Бяха се смълчали от уважение към Толуй и Монгке знаеше, че трябва да запази студената физиономия в чест на баща си. Щеше да е срамно военачалникът да види сина си да плаче, затова Монгке стоеше като изваян от камък, с безизразно лице. И в същото време не можеше да откъсне очи от баща си. Толуй им бе казал решението си и всички бяха потресени от него, безпомощни пред волята му и пред нуждата на хана.

Един от тях тихо подсвирна, понеже видя Хазар да излиза от лагера с друга група мъже. Военачалникът беше спечелил уважението им, но въпреки това бяха готови да му попречат да доближи реката. В ден като този не ги интересуваше, че се изправят срещу брата на Чингис.

Толуй беше стоял с празен поглед, докато връзваха косата му. Изсвирването го изтръгна от унеса и той кимна на Монгке да пуснат Хазар. Чичо му скочи от коня и слезе на брега.

— Ще ти е нужна помощта на приятел за това — рече Хазар.

Погледът на Монгке се заби в тила му, но Хазар не забеляза.

Толуй погледна мълчаливо реката и накрая сведе глава в знак на съгласие и тръгна към брега. Робините излязоха с него и той търпеливо изчака да го изсушат. Слънцето го стопли и напрежението му донякъде намаля. Погледна чакащата го броня — купчина от желязо и кожа. Беше носил броня през целия си живот на възрастен, но изведнъж тази му се стори нещо чуждо. Беше дзинска изработка и не подхождаше на настроението му.

— Няма да слагам бронята — каза той на Монгке, който стоеше в очакване на заповеди. — Прибери я. Може би след време ще я носиш ти.

Монгке се бореше с мъката си, но се наведе да събере частите на бронята. Хазар го погледна с одобрение, доволен от това как синът на Толуй пази достойнството му. Гордостта на баща му блестеше в очите му, макар че Монгке се извърна, без да я види.

Толуй гледаше как жените си намятат дрехи, за да скрият голотата си. Изпрати едната да донесе точно определени гамаши и дел от гера, както и нови ботуши. Тя затича боса по тревата и доста от мъжете се обърнаха да гледат как краката й проблясват на слънцето.

— Опитвам се да повярвам, че това се случва наистина — тихо рече Толуй. Хазар го погледна и стисна рамото му в мълчалива подкрепа, а той продължи: — Когато те видях да идваш, си помислих, че нещо се е променило. Надявах се да е така. Сякаш някаква част от мен ще очаква вик, прекъсване, укор до последния момент. Странно е как сами измъчваме себе си.

— Баща ти би се гордял с теб, знаеш го — отвърна Хазар. Чувстваше се безполезен, неспособен да намери подходящите думи.

Странно, но тъкмо Толуй видя страданието на чичо си.

— Мисля, че е по-добре да остана известно време насаме със себе си, чичо — меко каза той. — Синът ми е моята утеха. Той ще отнесе съобщенията ми у дома. Ще ми трябваш по-късно, по залез. — Въздъхна. — Тогава ще имам нужда да стоиш до мен, не се съмнявам. Сега обаче трябва да пиша писма и да давам заръки.

— Добре, Толуй. Ще се върна, когато слънцето започне да залязва. Само едно ще ти кажа — когато всичко свърши, ще убия онзи шаман.

Толуй се изкиска.

— Не бих очаквал друго, чичо. Ще ми е нужен слуга в отвъдния свят. Морол ще се справи чудесно.

Младата робиня се върна с наръч чисти вълнени дрехи. Голият Толуй обу гамашите и скри мъжеството си. Робинята завърза ремъка на кръста му, докато Толуй стоеше с разперени ръце и се взираше в далечината. Жените се разплакаха, но никой не ги упрекна. Толуй бе поласкан да чуе плача им. Не смееше да помисли за Сорхатани и как ще реагира тя. Гледаше как Хазар мълчаливо яхна коня си, обзет от мъка. После вдигна дясната си ръка за поздрав и пое към лагера.

Толуй седна на тревата и робините коленичиха пред него. Ботушите бяха нови, от мека кожа. Жените увиха краката му в необработена вълна, надянаха му ботушите и ги завързаха с бързи и точни движения. Накрая той стана.

Делът беше най-простият, който имаше, леко подплатена дреха без почти никаква украса освен копчетата, оформени като мънички звънчета. Беше стар, навремето бе принадлежал на Чингис и бе белязан с бродерията на племето на Вълците. Толуй прокара длани по грубата шарка и откри, че тя му действа успокояващо. Баща му бе носил този дел и може би в дрехата беше останал намек от някогашната му сила.

— Разходи се с мен, Монгке — каза той на сина си. — Искам да ти кажа някои неща, които да запомниш.

Слънцето се спусна към хоризонта на последния ден. Хладната светлина бавно губеше цветовете си и равнините станаха меко сивкави. Седнал с кръстосани крака на тревата, Толуй гледаше как слънцето докосва хълмовете на запад. Беше хубав ден. Бе прекарал част от него с робините и се беше изгубил за известно време в насладите на плътта. Бе посочил заместника си, който да води тумана. Лакота беше добър и верен мъж. Нямаше да посрами паметта на Толуй и след време, когато Монгке набереше повече опит, щеше да му отстъпи поста.