Сребърна империя

— Виж го добре, Угедай… господарю — отвърна той. — Този тук иска смъртта ми и затова ти прошепва, че трябва да е човек от твоята кръв. Тези като него са затънали до гуша в игрите на власт и причиниха на семейството ми — на твоето семейство — достатъчно болка. Не бива да се вслушваш в нито една негова дума. Да изчакаме няколко дни и да видим как се оправяш. Ще бъдеш отново силен, залагам собствените си кобили.

Морол се претърколи на колене. Притиснатата към слабините му длан беше червена от прясната кръв. Повръщаше му се и се тресеше от болка. Изгледа кръвнишки Хазар.

— Още не зная името. Не избирам аз. Иска ми се да можех да го направя.

— Шамане — тихо рече Угедай. — Няма да получиш сина ми, дори собственият ми живот да зависи от това. Нито пък жена ми.

— Жена ти не е от твоята кръв, господарю. Позволи да врачувам отново и да разбера името.

Угедай кимна и се отпусна на сламеника. Дори това малко напрягане на силите го беше докарало почти до припадък. Морол се изправи като старец, прегърбен от болката. Хазар му се усмихна студено. Между краката на шамана капеше кръв и моментално изчезваше в плъстта.

— Действай бързо — каза Хазар. — Нямам търпение към такива като теб, особено днес.

Морол сведе очи. Беше уплашен от този мъж, който прилагаше насилие със същата лекота, с която дишаше. Не можеше да разтвори робата си и да прегледа раната, докато Хазар го гледаше така насмешливо. Чувстваше се зле, разрезът туптеше и пареше. Тръсна глава в опит да я проясни. Той бе шаманът на хана и предсказанието трябваше да е правилно. Запита се какво ли ще стане, ако духовете му кажат името на Хазар. Едва ли щеше да остане жив дълго.

Под презрителния поглед на Хазар Морол изпрати слугите си да донесат благовонни фитили. Скоро въздухът в гера се изпълни с пушек и Морол добави още билки в горящата купа и вдиша. Прохладата, която усети, превърна болката в слабините му в някаква далечна дребна досада. След малко дори това усещане избледня и изчезна.

Угедай се разкашля от пушека, който влезе в дробовете му. Един от слугите най-сетне се престраши и в краката на хана се появи мях с вино. Угедай започна да пие като умиращ от жажда и бузите му отново се зачервиха. Очите му блестяха от интерес и ужас, когато Морол хвана костите за гадаене, повдигна ги към четирите посоки на света и призова духовете да водят ръката му.

После шаманът взе гърне с лепкава черна паста и натърка езика си с нея. Беше опасно да пуска толкова скоро духа си за втори път, но той събра сили, без да обръща внимание на това как сърцето запърха в гърдите му. От горчилката на очите му избиха сълзи и те заблестяха в сумрака. Зениците му станаха огромни, също като на умиращите кобили.

Кръвта бавно се просмукваше в слоевете плъст и миризмата й беше противна. Изтощените мъже едва я търпяха в комбинация с упойващите благовония, но Морол сякаш се чувстваше идеално в натежалия въздух — пастата даваше сила на плътта му. Гласът му се извиси в припяване, докато вдигаше костите на север, изток, юг и запад отново и отново и призоваваше духовете да го водят.

Накрая хвърли костите — толкова силно, че жълтите парчета се пръснаха по плъстта. Поличба ли бе, че подскочиха и се затъркаляха далеч от него? Морол изруга на глас и Хазар се разсмя, когато шаманът се опита да разчете начина, по който бяха паднали.

— Десет… единайсет… къде е последната? — попита Морол, без да се обръща към никого.

Никой не бе забелязал, че Толуй е пребледнял почти колкото самия хан. Шаманът не бе видял жълтия ашик, който бе спрял в ботуша на Толуй и докосваше меката кожа.

Толуй обаче го видя. Беше потискал противния страх, който изпита, когато чу, че жертвата трябва да е от кръвта на Угедай. От този момент беше обхванат от вцепенена безпомощност, бе се примирил със съдба, която нямаше начин да избегне. Изплашената кобила беше съборила именно него, не друг. Помисли си, че го е разбрал още тогава. Част от него искаше да забие ашика дълбоко в плъстта, да го скрие с крака си, но с усилие на волята той не го направи. Угедай бе ханът, човекът, когото баща му беше избрал да управлява. Ничий живот не бе по-ценен от неговия.

— Тук е — прошепна Толуй и след като никой не го чу, повтори по-високо: — Тук.

Морол го погледна и погледът му блесна от внезапното досещане.

— Кобилата те събори — шепнешком рече шаманът. Очите му бяха черни, но на лицето му имаше нещо като съчувствие.

Толуй кимна безмълвно.

— Какво? — намеси се Угедай и погледна остро Морол. — Не си го и помисляй, шамане. Толуй няма работа в това.

Говореше твърдо, но ужасът от гроба още не го беше пуснал и чашата с вино трепереше в ръцете му — Толуй го виждаше съвсем ясно.

— Ти си моят по-голям брат, Угедай — рече той. — Нещо повече, ти си ханът, човекът, когото избра баща ни. — Усмихна се и се почеса по бузата и за момент заприлича почти на момче. — Веднъж той ми каза, че аз трябва да съм онзи, който да ти припомня нещата, които си забравил. Че аз трябва да те водя, докато си хан, и да бъда дясната ти ръка.