Сребърна империя

— Това е лудост — обади се Хазар. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост. — Нека първо да пролея кръвта на шамана.

— Добре, военачалнико — изведнъж се озъби Морол и пристъпи към Хазар с разперени ръце. — Ще заплатя тази цена. Ти вече проля кръвта ми тази сутрин. Вземи и останалата, щом искаш. Няма да променя поличбите. Това няма да промени онова, което трябва да се направи.

Хазар докосна дръжката на ножа, скрит под мърлявите му дрехи, но Морол не се извърна от него. Пастата бе пропъдила страха му и вместо него той видя любовта на Хазар към Угедай и Толуй, а също и безсилието му. Старият военачалник можеше да се изправи срещу всякакъв враг, но беше изгубен и объркан от подобно решение. Морол отпусна ръце и търпеливо зачака Хазар да разбере неизбежното и да го приеме.

Накрая Толуй бе онзи, който наруши мълчанието.

— Имам много неща за вършене, чичо. По-добре ме остави. Трябва да видя сина си и да пиша на жена си.

Лицето му бе сковано от болка, но гласът му остана спокоен.

— Баща ти нямаше да се предаде — мрачно рече Хазар. — Повярвай ми, познавах го по-добре от всеки друг.

Не беше толкова сигурен обаче. Понякога Чингис изпадаше в настроения, в които би жертвал живота си, без да се замисли, даже наслаждавайки се на величествения жест. В други моменти пък щеше да се бори ожесточено до последния си дъх, независимо дали е обречен, или не. Хазар с цялото си сърце искаше брат му Хаджиун да беше тук. Хаджиун щеше да намери отговор, да покаже пътя през трънаците. За лош късмет, той яздеше със Субодай и Бату на север. Като никога, Хазар беше сам.

Усещаше напрежението на по-младите мъже, които го гледаха с надежда да нанесе някакъв удар, с който да пресече решението. Единственото, за което се сещаше, бе да убие шамана. Осъзна, че това също е безсмислена постъпка. Морол вярваше в собствените си думи, а и доколкото Хазар знаеше, говореше самата истина. Затвори очи и се напрегна да чуе гласа на Хаджиун. Какво би казал той? Някой трябваше да умре за Угедай. Хазар вдигна глава и отвори очи.

— Аз ще бъда твоята жертва, шамане. Вземи моя живот срещу живота на хана. Мога да направя това в памет на брат ми, за сина на брат ми.

— Не — отвърна Морол и му обърна гръб. — Не си ти избраният, не и днес. Поличбите са ясни. Изборът е колкото прост, толкова и труден.

Толуй се усмихна уморено, пристъпи към Хазар и двамата се прегърнаха за момент под погледите на Угедай и шамана.

— По залез, Морол — рече Толуй на шамана. — Дай ми един ден да се подготвя.

— Господарю, знаците са дадени. Не знаем колко време му остава на хана, преди да отнемат духа му.

Угедай не каза нищо. Толуй го погледна и стисна зъби, явно водеше вътрешна борба. После прошепна:

— Няма да избягам, братко. Но не съм готов за ножа. Още не. Дай ми този ден и ще те благословя от другата страна.

Угедай кимна слабо. Лицето му бе измъчено. Искаше да отвори уста, да викне на Морол да се разкара и да предизвика злите духове отново да се върнат за него. Не можа да го направи. Споменът за собствената му безпомощност отново се събуди. Не би могъл отново да понесе подобно нещо.

— По залез, братко — най-сетне промълви Угедай.

Без да каже нито дума повече, Толуй закрачи към изхода, наведе се, за да мине през ниската врата на гера, и излезе на чистия въздух и слънцето.

Около него огромният лагер се бе разпрострял във всички посоки, забързан и изпълнен със звуците на коне и жени, деца и воини. Сърцето на Толуй се сви от болка при тази приятна, напълно нормална гледка. Жегна го отчаяние при мисълта, че това е последната му сутрин. Нямаше да види друг изгрев. Известно време просто стоя загледан в издигащото се в небето слънце, заслонил очи от ослепителния му блясък.

14.

Толуй поведе малка група от десетима ездачи към реката, която минаваше покрай лагера. Синът му Монгке яздеше от дясната му страна, лицето му бе бледо и напрегнато. Покрай стремената на Толуй тичаха две робини. На брега той спря, слезе и робините свалиха бронята и дрехите му. Гол, Толуй влезе в студената вода и краката му потънаха в прохладната тиня. Изми се бавно, като изтърка с пясъка мазнината от кожата си, после целият се потопи под водата, за да се изплакне.

Двете му робини също се съблякоха и го последваха в реката. Трепереха, докато почистваха ноктите му с костени инструменти. Бяха нагазили до кръста във водата и гърдите им бяха твърди и с настръхнали зърна. У тях нямаше радост, не се смееха и Толуй не беше възбуден от гледката, макар че всеки друг ден щеше да се заиграе с тях в плитчините и да ги пръска, за да чуе как пискат и се кикотят.

Внимателно и съсредоточено Толуй взе бутилката чисто масло и го втри в косата си. По-хубавата от робините я завърза на черна опашка, която увисна на гърба му. Кожата му беше много бяла на тила, където косата я защитаваше от слънцето.

Монгке стоеше и гледаше баща си. Другите мингхан командири бяха все възрастни мъже, виждали хиляди битки.