Сребърна империя

— Трябва да пиеш, докато приключа, господарю — каза Морол.

Угедай го чу, взе купата с лявата си ръка и я надигна. Задави се от топлата кръв на брат си и част от нея потече по брадичката и шията му. Морол не каза нищо, докато ханът събираше сили и се мъчеше да не повърне. Когато купата се изпразни, Угедай я хвърли в мрака, а Морол отново запя шестте стиха, призовавайки духовете да дойдат и да видят жертвоприношението.

Някъде по средата чу как Угедай повръща на тревата. Вече беше твърде тъмно, за да го видят, така че шаманът продължи ритуала.

Сорхатани препускаше в галоп през кафявата степ. Синът й беше с нея и заедно с резервните коне и товарните животни оставяха дълга прашна диря. Беше горещо и Сорхатани яздеше с голи ръце, облечена в жълта копринена туника, гамаши от еленова кожа и меки ботуши. Не се бе къпала отдавна и беше мръсна, но ликуваше, докато кобилата я носеше през древната земя на племената.

Тревата беше съвсем суха, долините изгаряха от жажда. Сушата бе пощадила само най-широките реки. За да напълнят меховете, трябваше да копаят в речната глина, докато не стигнат до мътната неприятна на вкус вода. Коприната и тук показваше качествата си — с нея прецеждаха тинята и гърчещите се гадинки от безценната течност.

Докато препускаше, виждаше белите кости на овце и говеда, натрошени на парчета от вълци и лисици. Всеки друг би си помислил, че предоставянето на толкова суха земя не е голяма награда за съпруга й. Сорхатани обаче разбираше, че тук винаги е имало тежки години и че тази земя ражда силни мъже и още по-силни жени. Синовете й вече се бяха научили да попълват запасите им вода и да не я лочат, сякаш наблизо винаги ще има някой поток. През зимата всичко замръзваше, а през лятото изгаряше, но пък свободата беше огромна — а и рано или късно отново идваха дъждове. Спомените й от детството бяха за хълмове като развълнувана зелена коприна, простиращи се във всички посоки до хоризонта. Земята понасяше суши и студове, но след това се прераждаше.

В далечината се издигаше планината Делиун-болдах, почти мистична в легендите на племената. Чингис бе роден някъде в околностите й. Баща му Есугей беше яздил с дружинниците си там, защитавайки стадата си от крадци през най-студените месеци.

Сорхатани не сваляше поглед от една друга канара — червената скала, която Чингис изкачил с братята си, когато светът бил по-малък и всички племена враждували помежду си. Тримата й сина не изоставаха и червеното възвишение растеше пред тях. Там Чингис и Хаджиун намерили орлово гнездо и занесли на баща си две чудесни пиленца. Сорхатани можеше да си представи вълнението им, дори лицата им в лицата на собствените си синове.

Единственото й желание бе и Монгке да беше тук, макар да знаеше, че това е майчинска глупост. Монгке трябваше да се научи да командва, да провежда кампании с баща си и чичовците си. Воините нямаше да уважават командир, който не знае нищо за терена или тактиката.

Запита се дали майката на Чингис е обичала Бехтер така, както тя обичаше първородното си дете. Според историите Бехтер бил сериозен по дух, също като Монгке. Най-големият й син трудно се смееше, нито имаше ослепителните проблясъци на проникновение и чувство за хумор, които бяха така характерни за Кублай.

Гледаше как Кублай препуска и как вързаната му на дзинска опашка коса се мята на вятъра. Беше тънък и жилав като баща си и дядо си. Момчетата й се надпреварваха в прахта и тя се гордееше с тяхната младост и сила, сякаш бяха нейни собствени.

Толуй и Монгке бяха заминали преди много месеци. На Сорхатани й бе трудно да остави Каракорум, но знаеше, че трябва да подготви лагер за съпруга си и да разучи земята. Нейна беше задачата да издигне герите в сянката на Делиун-болдах и да намери добри пасища из речните равнини. Хиляди мъже и жени бяха дошли с нея в родината, но за момента трябваше да я изчакат, докато посети червения хълм.

Може би някой ден Монгке щеше да командва войска като Субодай или да стане влиятелен мъж до чичо си Чагатай. Лесно беше да мечтае в ден като този, когато вятърът караше косата й да се вее като река от копринени нишки.

Погледна зад себе си към дружинниците на съпруга си. Двама от най-свирепите воини под негово командване яздеха недалеч от семейството. Докато ги гледаше, Сорхатани видя как главите им се въртят наляво и надясно в търсене и на най-малкия знак за опасност. Усмихна се. Преди да замине, Толуй бе дал много ясни заповеди да пазят на всяка цена жена му и синовете му. Възможно бе хълмовете и степите на родината им наистина да бяха на практика опразнени от номадски семейства, но той въпреки това се безпокоеше. Великолепен човек, помисли си тя. Ако имаше само частица от амбицията на баща си, Толуй можеше да стигне много далеч. Настроението й не се помрачи от тази мисъл. Не беше тя онази, която да определя съдбата на мъжа си. Той бе най-младият син на Чингис и от най-ранна възраст бе знаел, че братята му ще водят, а той ще ги следва.