Сребърна империя

— Разбирам, господарю — рече Сунтай и отново напълни чашата на Чагатай. — Това е достойна цел.

16.

Дъждът нямаше да продължи дълго, Субодай бе почти сигурен в това. Силата обаче, с която се изсипваше върху туманите му, беше зашеметяваща. Небето бе черно като катран и проблясващите от време на време светкавици очертаваха с резки образи бойното поле. Субодай никога не би се решил да се сражава в такъв ден, ако врагът не настъпваше в мрака. Беше дързък ход дори за конници, въоръжени почти като собствените му воини.

Волга беше зад тях. Беше им отнело цяла година да въдворят властта си в земите отвъд реката — втората година от напускането на Каракорум. Субодай бе избрал тактиката систематично да жили владетелите, да атакува укрепените им градчета и градове на широк фронт, за да ги принуди да се обединят срещу него. Така туманите му можеха да ги унищожат всичките, вместо да губят дълги години в преследване на всеки княз и дребен благородник, както и да се наричаха. В продължение на месеци Субодай бе виждал съгледвачи да наблюдават колоните му от върховете на хълмовете, но те изчезваха във влажните гори при първото предизвикателство. Изглежда, господарите им си нямаха доверие един на друг и за известно време той беше принуден да се справя с тях поотделно. За да покрие територията, която възнамеряваше, не смееше да остави голяма войска или град недокоснати. Всичко бе сложна мрежа от проучване на терена и събиране на информация и с всеки следващ месец управлението й ставаше все по-трудно. Клинът му се забиваше все по-навътре и по-навътре, ресурсите му се разтягаха в дълга нишка. Трябваха му повече хора.

Съгледвачите му както винаги излизаха на постоянните си смени. Преди няколко дни някои от тях изненадващо се завърнаха и Субодай бе готов за атаката почти два дни преди появата на врага.

В мрака под студения дъжд прозвучаха рогове. Разделените на мили монголски колони се бяха събрали. Нямаше отделен лагер за онези, които не можеха да се бият. Субодай бе предпочел да премести всички, от малките деца до стариците, в каруците, под закрилата на основната войска. Леката му кавалерия зае позиции по краищата. Всеки воин беше скрил лъка си и се ужасяваше от момента, когато ще му се наложи да стреля в дъжда. Всички имаха резервни тетиви, но водата бързо ги съсипваше и лишаваше стрелите от пробивната им сила.

Сивата утрин настъпи почти незабелязано. Земята беше разкаляна и каруците щяха да затъват, така че Субодай нареди да останат назад. През цялото време продължаваше да събира информация. Много от съгледвачите му бяха свалени, но други успяваха да стигнат до туманите с новини. Някои бяха ранени, един дори беше със забита стрела между лопатките. Още преди да се развидели съвсем, Субодай разполагаше с преценка за числеността на противника. Врагът се движеше бързо към него, рискуваше живота на хора и коне, за да изненада монголските колони, да ги свари неподготвени за сражението.

Усмихна се при тази мисъл. Не беше някакъв дивак, че да го изненадат по изгрев-слънце. Хората му нямаше да бъдат изтребени с внезапна атака. Руските благородници реагираха като мравки, мъчещи се да прогонят натрапника от мравуняка си, без изобщо да спрат и да помислят.

Туманите гладко се подредиха във формация, всеки ягун от сто души зае мястото си до следващия, командирите подвикваха, за да запазят строя. Петимата военачалници докладваха последователно на Субодай, той без колебание им даде заповеди и те препуснаха в галоп, за да предадат нарежданията му.

Субодай имаше навика да разпитва пленниците, ако златото не можеше да му осигури онова, от което се нуждаеше. Някъде напред се намираше Москва, центърът на властта в този регион. Пленниците знаеха местоположението й на брега на едноименната река. Сега Субодай също го знаеше. Русите бяха изумително арогантни, щом се мислеха за господари на централните равнини. Субодай отново се усмихна.

Пороят беше започнал, след като вражеските конници предприеха атаката, но не им беше наредено да се оттеглят. Калта щеше да ги спъва толкова, колкото и собствените му воини. Русите имаха числено превъзходство, но пък това се отнасяше за всеки друг враг досега. Помощните части, към които Бату се бе отнесъл с такова презрение, бяха достатъчни за удържането на фланговете и нямаше да позволят туманите да бъдат обкръжени. Субодай беше пратил някои от най-добрите си хора при тях и те вече не бяха сбирщина селяни. Той също вече нямаше да ги пожертва просто така, без основателна причина. За опитното му око формациите пехотинци изглеждаха парцаливи и безредни в сравнение с дисциплинираните тумани, но пък за сметка на това бяха многобройни и стояха в калта с брадви, мечове и щитове.

Субодай беше дал заповедите и останалото зависеше от отделните командири. Хората му знаеха, че плановете могат да се променят за миг, ако се появи нещо извънредно. Новите заповеди отново щяха да преминат като вълна и воините му щяха да реагират много по-бързо, отколкото би могъл да предположи противникът.