Сребърна империя

— Военачалнико, пропиляваш сутринта — каза Субодай.

Виковете около Бату се задавиха и започнаха да утихват. Когато замлъкнаха съвсем, Субодай продължи студено:

— Преследвай врага, военачалнико. Никой от тях не бива да се измъкне. Намери обоза и лагера им и гледай да не бъде разграбен.

Внезапно смълчалият се Бату го зяпна.

— Какво? — продължи Субодай. — Да не би да искаш да се изправиш отново срещу тях утре, след като не си се възползвал от предимството си? Ще им позволиш ли да намерят закрила зад стените на Москва или Киев? Или ще ги преследваш заедно с останалите тумани под мое командване?

Воините около Бату наведоха глави като момчета, хванати насред кражба. Не смееха да погледнат Субодай. Единствено Бату не отмести поглед от него. Субодай очакваше някакво възражение, но се оказа, че е преценил погрешно младежа.

Друга група конници препусна през редиците. Клането започваше, копиеносците и стрелците поваляха русите почти на място. Субодай видя, че групата се води от ханския син Гуюк, който не сваляше очи от Бату, докато приближаваше. Сякаш изобщо не забеляза Субодай.

— Бату багатур! — извика Гуюк, щом спря коня си до него. — Беше великолепно, братовчеде. Видях всичко. В името на бащата небе, мислех си, че с теб е свършено, но тогава ти стигна до командира им! — Останал без думи, той потупа с възхищение Бату по гърба. — Ще спомена това в доклада до баща ми. Какъв подвиг!

Бату погледна Субодай, за да види как приема подобна похвала. Гуюк забеляза това и се обърна към стария воин.

— Поздравления за тази победа, Субодай. — Беше прям и радостен, явно без да си дава сметка, че е прекъснал напрегнат момент. — Какъв удар само! Видя ли го? Сърцето ми щеше да изскочи, когато видях как князът препусна към него.

Субодай кимна в знак на съгласие и каза сухо:

— Въпреки това на русите не бива да им бъде позволено да се прегрупират. Време е да ги подгоним, да ги преследваме чак до Москва. Твоят туман също ще се включи, военачалнико.

Гуюк сви рамене.

— Е, значи тръгваме на лов. Денят е чудесен.

И без изобщо да осъзнава ситуацията, тупна още веднъж Бату по рамото и препусна с хората си. Тишината се възцари отново и Бату се ухили, чакаше. Субодай не каза нищо и Бату кимна сякаш на себе си, обърна коня и отиде при мингхан командирите си. Субодай остана да гледа след него.

17.

Сорхатани гневно вървеше по коридора, следвана от синовете си и от няколко слуги. Та тя беше член на семейството на хана по силата на брака си! Беше си мислила, че той може и да не се върне от земите на Дзин. Сякаш цяла вечност нямаше никаква вест за завръщането му, сякаш бяха погълнали цялата му войска. А когато той най-сетне си дойде, не я повика, не й прати абсолютно никаква вест. Тя нямаше да приеме каквито и да било забавяния от някакви дребни надути чиновници. Вестоносците и слугите й биваха пренебрегвани и връщани, без дори някой да си направи труда да измисли някакво извинение. Накрая се наложи лично да дойде в Каракорум.

Но вместо просто да й позволят да се види с хана и да поговорят за общата си мъка и загуба, я спря някакъв дзински чиновник с двойна гуша и меки ръце. Какво си мислеше Угедай, че използва подобни напарфюмирани придворни в собствения си дворец? Що за послание за сила би пратило това на онези, които са по-малко любезни от Сорхатани?

Придворният я беше спрял веднъж, но днес и четиримата й синове бяха с нея. Щеше да види Угедай, още сега! Каквато и да бе мъката му, можеше да я сподели. Ханът бе изгубил брат, но за нея той бе съпруг, бащата на синовете й. Ако имаше време, когато Угедай да може да бъде убеден за нещо, то беше сега. Идеята бе опияняваща. Човек с власт, каквато бе имал Чингис, да лежи в тези стаи като прекършена тръстика. В двореца се носеха слухове, че почти не говорел и не се хранел. Онези, които успявали да стигнат до него, със сигурност можели да получат онова, което искат, но той бил дал заповед да не се допускат посетители. Е, тя щеше да му каже колко я бе оскърбила тази заповед и с това щеше започне преговорите. Отпред имаше още един последен завой в лабиринта от коридори. Мина под някакви стенописи, без да ги погледне — вниманието й бе насочено към по-важни неща.

Последният коридор бе дълъг. Стъпките им отекваха от каменния под и стени. Макар че пред полираната медна врата имаше хора, Сорхатани продължи енергично напред, като принуди синовете си да ускорят крачка. Ханът беше неин девер, болен и слаб в мъката си. Как смееше някакъв си дзински евнух да й пречи да види собственото си семейство?

Докато приближаваше, се огледа напразно за пъстроцветните коприни, които предпочиташе онзи тип, и едва не се препъна, когато видя на неговото място Яо Шъ. Нямаше и следа от човека, с когото бе спорила същата тази сутрин. Яо Шъ я гледаше. Нагласата му ясно личеше от стойката му. Сорхатани промени плана си в движение: освобождаваше се от гнева си на всяка стъпка, подобно на сменяща кожата си змия.