Сребърна империя

Тя се усмихна.

— Това и трябваше да се очаква, господарю. Но ще видиш, че съм на твоя страна.

Стана и затвори прозореца и стоновете на вятъра най-сетне спряха.

— Ще повикам слугите ти, господарю. Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш добра храна.

Той се взираше в нея, докато тя заливаше Барас агур с порой заръки. Барас погледна към Угедай над рамото й, но ханът просто примирено сви рамене. Беше облекчение да има някой, който да знае от какво има нужда. Тази мисъл събуди друга.

— Трябва да наредя жена ми и дъщерите ми да бъдат върнати в двореца, Сорхатани. Те са в летния дом на Орхон.

Сорхатани се замисли за момент.

— Все още не се чувстваш добре, господарю. Мисля, че на твое място бих изчакала няколко дни, преди да върна семейството и прислугата. Нека не бързаме.

Така за известно време тя щеше да е единствената приближена до хана. С неговия печат можеше да уреди синът й Монгке да постъпи при Субодай, да се присъедини към великия поход, с който се пишеше бъдещето. Не беше готова така бързо да се отказва от подобно влияние.

Угедай кимна. Не можеше да й противоречи.

18.

Земята бе покрита с есенен скреж и от муцуните на конете излизаше бяла пара. Монгке мина покрай поредната двойка съгледвачи на Субодай. Отдавна изпитваше благоговение към военачалника, но нищо не го бе подготвило за минаването с десетте си хиляди воини по следите на разрухата, която той бе оставил след себе си. Отвъд река Волга в продължение на стотици мили на запад градчетата и селата бяха разграбени и унищожени. Беше минал през местата на три по-големи сражения, където все още се въртяха орляци птици и дребни животни, насъбрали кураж при наличието на толкова много гниеща плът. Вонята сякаш се беше просмукала навсякъде и Монгке я надушваше при всеки полъх на вятъра.

Видя галопиращите съгледвачи дни преди да зърне основната монголска войска. Тя бе прекарала лятото в лагер с размерите на Каракорум, какъвто беше преди построяването на ханския град. Представляваше стълпотворение от множество бели гери, мирна сцена с утринни огньове и огромни стада коне в далечината. Монгке поклати удивено глава, докато приближаваше.

Естествено, знамената му бяха разпознати, но въпреки това Субодай изпрати един мингхан да го посрещне, преди туманът да се озове в опасна близост до основния лагер. Монгке прие безмълвните изпитателни погледи на хората на орлока. Позна командира им, видя как той кимна сякаш на себе си и разбра, че Субодай е изпратил човек, който може да потвърди самоличността му. Гледаше очарован как командирът направи знак на спътника си и той вдигна дълга месингова тръба към устните си. Прозвуча сигнал и Монгке се огледа слисано, когато му бе отговорено отляво и отдясно. Коне и воини се появиха на по-малко от миля от двете им страни. Субодай беше изпратил и други части по фланговете му. Това донякъде обясняваше как си е пробивал път напред толкова далеч от дома.

Когато стигнаха основния лагер, вече им беше разчистено място — огромно пусто поле край малка рекичка. Монгке беше изнервен, но се стараеше да не го показва. Щеше да чака, без с нищо да издава нетърпението си.

Туманът му с бърза ефективност се зае с изграждането на лагера и издигането на герите. Десетте му хиляди воини и конете, които водеха, се нуждаеха от площта на малък град само за да си починат. Субодай се беше приготвил за пристигането им.

Монгке чу радостен вик, обърна се и видя чичо си Хаджиун да върви към него. Изглеждаше много остарял и куцаше силно. Монгке го гледаше предпазливо, но стисна протегнатата му за поздрав ръка.

— От дни чаках да те видя — рече Хаджиун. — Субодай ще иска да чуе новини от дома довечера. Поканен си като гост в гера му. Носиш нови вести. — Усмихна се на младия мъж, в който се бе превърнал племенникът му. — Доколкото разбрах, майка ти има източници, с които нашите съгледвачи не могат да се сравняват.

Монгке се опита да скрие объркването си. Каракорум се намираше на три хиляди мили на изток. Бяха му нужни четири месеца усилен преход, за да стигне до Субодай. През последния месец се бе случвало той да се движи толкова бързо, че Монгке си мислеше, че никога няма да го настигне. Ако военачалникът не бе спрял за един сезон, за да даде почивка на стадата и хората си, Монгке все още щеше да пътува. А ето че Хаджиун говореше така, сякаш Каракорум се намираше в съседната долина.

— Добре си осведомен, чичо — рече Монгке след кратко мълчание. — Нося доста писма от дома.

— Нещо за мен?

— Да, чичо. Имам писма от две от жените ти, а също и от хана.

— Отлично. Ще ги взема още сега.

Хаджиун потри ръце в очакване и Монгке скри усмивката си, когато осъзна, че това е основната причина чичо му да дойде да го поздрави по такъв начин. Може би не бяха твърде заети, щом искаха да чуят новини от дома. Отиде до коня си, който пасеше покритата със скреж трева, отвори дисагите и извади купчина мазни жълти листове.

Докато Монгке ровеше из тях, Хаджиун подметна:

— Едва ли би взел тумана на баща си, за да пазиш писмата, Монгке. Това означава ли, че оставаш?