Сребърна империя

Павел загледа как подкараха кафявите волове, които теглеха портата. От телата им се вдигаше пара. Нима вече щяха да излизат? Стотникът не се виждаше никакъв. Беше изчезнал точно когато Павел искаше да му зададе куп въпроси. Видя как ивица светлина се процежда между крилата на портата, която със стон се отваряше навътре. Мъжете в двора се дръпнаха назад, тълпата се люшна като пшеница под вятър. Отзад започна суматоха, чуха се високи гласове, изпълнени с болка и гняв. Павел се обърна да види какво става, а онзи, който се беше изсмял, поклати глава и изръмжа:

— Размахаха камшиците, момче. Ще ни пратят в боя като животни. Така постъпват чудните командири на княза.

Този мъж се осмеляваше да осъжда самия княз! Павел предпочете да се извърне, вместо да отговори, а после се затътри напред, когато онези отзад започнаха да се бутат към двора. Портата зейна още по-широко. Белотата отвън бе почти ослепителна след толкова дългото стоене на сянка.

Въздухът изгаряше дробовете и гърлото му. Бе толкова студено, че Бату едва дишаше. От друга страна, всички бяха потни и можеха единствено да продължат да се движат. Спирането означаваше потта да замръзне и да започнат бавно да умират, без да усещат как телата им постепенно стават безчувствени.

Малко след зазоряване Субодай бе изпратил дясното си крило напред под командването на Бату. Не се страхуваха от новобранците и повинниците, които князът събираше в големите си укрепления. Стрелите щяха да ги пометат. Истинската опасност бе вражеската конница и Бату беше горд, че пръв ще излезе срещу нея. По зазоряване бяха направили лъжлива маневра наляво, за да принудят русите да подсилят редиците си по фланговете. Докато князът прехвърляше хората си от другото крило, Бату изчака сигнала на Субодай, след което бързо се понесе напред. Вече виждаше как редиците на противника се хвърлят към тумана му. Князът бе събрал многобройна войска да защити Киев, но никой от войниците му не беше очаквал, че ще се бие през зимата. Студът беше убийствен.

Бату провери в движение тетивата и огъна леко лъка, за да раздвижи силните мускули на раменете си. Колчанът на гърба му бе пълен със стрели и той чуваше шумоленето на перата им до ухото си.

Князът бе забелязал опасността — Бату вече го виждаше, него и красивите му знамена в единия край. Рогове известиха заповедите му, но Субодай беше изпратил Монгке наляво, принуждавайки двете крила да излязат напред от основната част. Орлокът държеше центъра заедно с Джебе и Хаджиун и тежките конници, въоръжени с дълги копия. Всеки, който излезеше от укреплението, щеше да се озове срещу плътна черна редица, готова да ги посрещне.

Бату кимна на знаменосеца си и огромното парче оранжева коприна се развя високо, ясно видимо по цялата редица. Чу се скърцането на хиляди лъкове, опънати едновременно — стон, който изпълни въздуха. Четири хиляди стрели излетяха високо във въздуха и стрелците веднага посегнаха назад за следващата стрела и я поставиха на тетивата, както бяха учени още от деца. Надигаха се леко в седлата, като балансираха с колене на препускащите коне. От това разстояние нямаше нужда от голяма точност. Стрелите се извисяваха и се изсипваха върху казашките конници, засенчваха небето и след миг пак го оставяха чисто и пусто.

Вражеските коне рухваха на земята. Противниците отговаряха на стрелбата, но лъковете им не можеха да се сравняват с монголските и стрелите им не достигаха целите си. Бату забави ход, за да се възползва от това предимство. По негов сигнал лекият галоп премина в тръс, а после и в спокоен ход, но стрелите продължаваха да излитат, по една на всеки шест удара на сърцето, подобно на ударите на чук върху наковалня.

Руските конници се понесоха сляпо напред, вдигнали високо щитове и приведени колкото се може по-ниско. Двете крила щяха да се сблъскат до укрепеното градче и Бату се премести в предната редица. Хората му очакваха да го видят там след безразсъдната атака срещу руския княз и сърцето му заби по-бързо, когато се озова срещу врага, заобиколен от тумана си.

Стрелбата не прекъсваше нито за миг. Монголските конници вече не пускаха стрелите си във високи дъги, а започнаха да подбират мишените си. Нападащите руси не бяха облечени в стомана като личната дружина на княза. Субодай трябваше да се погрижи за онези в центъра. Казаците продължаваха да падат под пороя стрели, който отнасяше хора и коне.

Бату откри, че колчанът му е празен. Намръщи се и закачи лъка на куката на седлото. Изтегли сабята си и цялата редица направи същото. Руското крило беше сериозно очукано, стотици неприятели бяха останали да лежат зад атакуващите. Останалите живи продължаваха да препускат напред, но мнозина бяха ранени и се олюляваха в седлата, дробовете им се пълнеха с кръв от забитите в гърдите им стрели. Въпреки това не се отказваха и монголите ги съсичаха в движение, нанасяха удари с бронирани юмруци и налакътници, използваха мечовете си със смъртоносна точност.