Сребърна империя

Павел тичаше, както не бе тичал никога. Мътните светлини на монголските огньове избледняха на хоризонта зад него. На няколко пъти пада, като на третото падане се удари лошо и започна да куца. В тъмнината беше блъснал главата си в нещо, но болката бе нищо в сравнение с онова, което щяха да му направят монголите, ако го хванат.

Беше сам в нощта, без спътник, но и без да чува тропот на преследващи го коне. Мнозина от другите мъже бяха изгубили домовете си през годините на войната. Някои едва помнеха предишния си живот, но Павел не бе изгубил спомените си. Надяваше се, че майка му и дядо му все още се грижат за малкото стопанство някъде на север. Щеше да е в безопасност, когато стигне при тях, и си каза, че вече никога няма да ги напусне. Тичаше и си представяше как другите младежи ще го гледат със завист заради нещата, които бе видял. Селските момичета щяха да виждат в него кален войник, различен от другите момчета. Никога нямаше да им спомене за телата, натрупани като купчини дърва, нито за това как изпускаш мехура си от страх. Нямаше да говори за такива неща. Мечът му тежеше и той знаеше, че го забавя, но сърце не му даваше да го изхвърли. Щеше да влезе в двора и майка му със сигурност щеше да се разплаче, като го види да се връща от войната. Щеше да стигне до дома. Мечът го спъна и докато залиташе, Павел го изпусна и се поколеба, преди да продължи нататък. Чувстваше се много по-лек без него.

23.

Бату изруга. Пак се потеше. Знаеше, че потта може да замръзне под дрехите в такъв студ, да направи човек отпуснат и сънен, докато накрая той просто не легне и не умре в снега. Изсумтя и се запита дали постоянният му кипящ гняв ще му помогне да остане жив. Всеизвестно бе, че изпотяването трябва да се избягва, но няма как да го направиш, когато буташ тежка каруца с още осем мъже, напрягаш се и напъваш мускули, докато проклетото нещо най-сетне не помръдне още няколко стъпки напред. Пред колата имаше изпънати въжета, стигащи до група мъже, които теглеха като добичета; навъсени, тежко стъпващи руси, които никога не поглеждаха назад и трябваше да бъдат удряни или бити с камшик, за да ги накараш да ти обърнат внимание. Беше влудяваща работа, която трябваше да се повтаря отново и отново, а колите се обръщаха и изсипваха товара си. Първия път, когато видя как една се откъсна и се понесе надолу по стръмнината, Бату едва не се разсмя. После видя един мъж с окървавено лице там, където го беше шибнало въжето. Друг пък си беше счупил китката. Всеки ден се случваха злополуки, а в този студ и най-малката рана изсмукваше силите и ставаше по-трудно да продължиш на следващата сутрин. Всички бяха схванати и натъртени, но Субодай и безценните му военачалници ги ръчкаха всеки ден напред, все по-високо и по-високо в Карпатите.

Небето бе станало по-ниско и ослепително бяло, цяла сутрин се канеше да завали сняг. Когато това най-сетне се случи, мнозина от мъжете изстенаха. Колите бяха достатъчно тежки за придвижване и на твърда земя. На кишата хората се подхлъзваха и падаха на всяка крачка, дишаха тежко, а нямаше кой да ги смени. Всички бяха заети с прекарването и Бату се запита как е станало така, че да натрупат толкова коли и снаряжение. Беше свикнал да препуска напред с тумана си и да оставя повечето от награбеното назад. Понякога си мислеше, че могат да построят град насред нищото с инструментите и материалите, които мъкнеха със себе си. Субодай беше домъкнал в планините дори огромни дънери, за чието пренасяне бяха нужни стотици мъже. Това означаваше, че имаха огън за през нощта, когато нямаше какво да горят, но вятърът прогонваше цялата топлина или едната ти страна измръзваше, а другата се опичаше. Бату кипеше от ярост заради начина, по който принцовете се бяха отнесли с братовчед си, а това, че Гуюк не се беше застъпил за него, само наливаше допълнително масло в огъня. Единственото, което бе направил, бе да подложи на съмнение абсолютната власт на Субодай над тях, а не да откаже заповед. Гордееше се с това, но беше наказан почти по същия начин, по който Субодай щеше да го накаже и за неподчинение.

Отново приклекна и опря рамо под напречната греда с останалите мъже, готови да повдигнат колата.

— Едно, две, три…

Пъшкаха от усилие, докато отмерваше ритъма. Субодай не беше успял да попречи на хората му да се спешат, за да му помогнат. Може би отначало това бе само израз на вярност на воина към неговия военачалник, но Бату си мислеше, че след многото дни съсипващ труд хората му са толкова отвратени от Субодай багатур, колкото беше и самият той.

— Едно, две, три… — отново изстена Бату.