Сребърна империя

Когато Угедай и Кублай се върнаха в малкия лагер до реката, беше почти пладне и чаят отдавна беше преварен и не ставаше за пиене. Артилерийската стрелба зад тях продължаваше, прахосваха се огромни количества барут за обучаването на хората, които щяха да играят основна роля в бъдещите сражения. Хазар беше в стихията си.

Ханът и Кублай воняха на сяра. Арик-Боке и Хулегу ги гледаха с неприкрита завист. Сорхатани нареди на синовете си да приготвят нов чай и отиде при Угедай.

Ханът стоеше на брега на реката и гледаше отвъд нея, прикрил с длан очите си от слънцето. Шумът на водопада заглушаваше стъпките на приближаващата Сорхатани.

— Кублай така бъбри, че не можеш да му затвориш устата — рече тя. — Предполагам, че демонстрацията е минала добре.

Угедай сви рамене.

— По-добре, отколкото предполагах. Хазар е сигурен, че с новия барут оръдията ни ще имат същия обхват като оръдията на Сун. — Сви ръката си в юмрук и лицето му стана свирепо. — Това ще промени нещата, Сорхатани. Един ден ще ги изненадаме. Иска ми се да можехме да пратим няколко и на Субодай, но ще са нужни години, за да ги замъкнем толкова далече.

— Силите ти се възвръщат — усмихнато отбеляза тя.

— От виното е — отвърна той.

Сорхатани се разсмя.

— Не е от виното, пияница такъв, а от сутрешната езда като тази и следобедните упражнения с лъка. Вече изглеждаш различен от човека, когото намерих в онази студена стая. — Замълча и наклони глава настрани. — Освен това си и понапълнял. Присъствието на Торогене ти се отразява добре.

Угедай се усмихна, но възбудата от оръдията вече избледняваше и сърцето му бе другаде. Понякога мислеше за страховете си като за черна тъкан, която се увиваше около него и го задушаваше. Беше умрял по време на онази кампания и макар че слънцето светеше и сърцето все още биеше в гърдите му, беше трудно да изкара поредния ден. Беше си мислил, че саможертвата на Толуй може да му даде някаква нова цел, но вместо това чувстваше загубата като поредния товар, който бе твърде тежък, за да се понесе. Тъканта продължаваше да го увива въпреки всичко, което беше направила Сорхатани. Почти не можеше да го обясни и част от него искаше тази жена да го остави сам, за да намери някакъв спокоен път напред.

Под зоркия поглед на Сорхатани Угедай седна със семейството, пи чай и яде студената храна, която бяха донесли. Никой не му донесе вино, така че се наложи да рови в багажа и пи направо от меха. Пренебрегна изражението на Сорхатани, когато червената течност възвърна цвета на бузите му. Очите й бяха като от кремък, затова Угедай заговори, за да я разсее:

— Синът ти Монгке се справя отлично. В докладите си Субодай се изказва много добре за него.

Другите й синове изведнъж наостриха уши, а Угедай избърса устни и млясна, за да усети вкуса на виното. Днес то му се струваше по-горчиво и бе възкисело на езика, сякаш бе развалено. За негова изненада, пръв се обади Кублай.

— Господарю, превзели ли са Киев? — попита той с изпълнен с уважение тон.

— Да. Брат ти е участвал в сраженията.

Кублай като че ли едва сдържаше нетърпението си.

— Значи вече са стигнали Карпатите? Знаеш ли дали ще успеят да ги преминат тази зима?

— Ще умориш хана с бърборенето си — обади се Сорхатани, но Угедай забеляза, че тя също очаква отговора, и каза:

— Според последните съобщения смятат да опитат да пресекат планините още тази година.

— Това е трудна планина — тихо промърмори Кублай.

Угедай се зачуди как един младеж може да знае нещо за планини на четири хиляди мили оттук. Светът бе станал много по-голям, отколкото в детството му. С мрежата съгледвачи и пътни станции познанията за него непрекъснато се изливаха в Каракорум. Ханската библиотека вече имаше произведения на гръцки и латински, пълни с чудеса, на които трудно можеше да повярва. Чичо му Темуге се беше заел сериозно да направи библиотеката прочута и харчеше цели състояния за най-редките книги и свитъци. Щеше да е нужно цяло поколение, за да бъдат преведени на разбираем език, но Темуге вече беше осигурил дузина християнски монаси, които работеха върху задачата. Угедай усети, че се е унесъл, и се върна в реалността, за да обмисли думите, които бяха накарали ума му да се зарее. Запита се дали Кублай не се тревожи за безопасността на брат си.

— С пристигането на Байдур, Субодай има седем тумана и четиридесет хиляди наборници — рече той. — Планините няма да ги спрат.

— А след планините, господарю? — Кублай преглътна, притеснен да не раздразни най-могъщия човек в държавата. — Монгке казва, че ще продължат да яздят чак до морето.

По-малките братя зачакаха отговора. Угедай въздъхна. Предполагаше, че далечните битки са вълнуващи в сравнение с ученето и спокойствието в Каракорум. Синовете на Сорхатани нямаше да останат дълго в каменното гнездо, личеше им.

— Заповедите ми са да умиротвори запада, да ни осигури мирна граница без врагове, които да искат да нахлуят в земите ни. Как Субодай смята да направи това, зависи от него. Може би след година-две ще заминеш при него. Би ли искал?