Сребърна империя

— Да. Монгке ми е брат — сериозно отвърна Кублай. — А и бих искал да видя повече от света, а не само карти в книгите.

Угедай се изкиска. Спомняше си как навремето и на него светът му изглеждаше безграничен и му се искаше да го види целия. Някак си обаче беше изгубил онази неутолима жажда и за момент се запита дали Каракорум не му я е отнел. Може би това беше проклятието на градовете — задържаха народите на едно място и ги правеха слепи. Мисълта не беше от приятните.

— Бих искал да поговоря на четири очи с майка ви — каза той, когато осъзна, че няма да му удаде по-добър момент от този.

Кублай скочи пръв, подбра братята си към конете и ги поведе към артилеристите на Хазар, които продължаваха да се упражняват под следобедното слънце.

Сорхатани погледна Угедай с любопитство и отсече:

— Ако смяташ да ми се обясняваш в любов, Торогене ми каза какво да отвърна.

За нейно удоволствие той се разсмя.

— Не се съмнявам, че го е направила, но бъди спокойна, Сорхатани. С мен си в безопасност.

Поколеба се и тя се наведе напред. С изненада откри, че се е изчервил.

— Ти си все още млада жена, Сорхатани — започна той.

Тя предпочете да си затвори устата и да не отговори, макар че очите й проблясваха. Угедай направи още два опита да продължи, но все се запъваше.

— Добре, дотук установихме, че съм млада — рече тя.

— Имаш титлите на съпруга си — продължи той.

Доброто настроение на Сорхатани се изпари. Единственият човек, който можеше да премахне необичайната власт, която имаше, нервно се опитваше да й каже какво е намислил. Тя заговори отново, този път с по-твърд глас.

— Спечелени чрез жертва и смърт, господарю. Да, спечелени, а не дадени като дар.

Угедай примигна и поклати глава.

— Титлите ти също са в безопасност, Сорхатани. Думата ми е желязо и ти ги получи от моята ръка. Няма да ти ги отнема.

— Тогава какво ти е заседнало в гърлото и не ти дава да го кажеш?

Угедай пое дълбоко дъх.

— Трябва да се омъжиш отново.

— Господарю, Торогене ми каза да ти напомня…

— Не за мен, жено! Казах ти вече. А за сина ми. За Гуюк.

Зашеметена, Сорхатани впери поглед в него. Гуюк беше наследникът на хана. Тя познаваше твърде добре Угедай, за да си помисли, че предложението му е прибързано. Умът й заработи трескаво в опит да разбере какво всъщност цели той. Торогене вероятно знаеше, че ще й направи подобно предложение. Угедай никога не би се сетил сам за това.

Ханът се извърна, за да й даде време да реши. Докато той се взираше някъде в далечината, циничната част на Сорхатани се запита дали това не е начин ханството да си върне огромните територии на съпруга й. С един удар бракът с Гуюк щеше да отмени прибързаното предложение на Угедай към Толуй. Ефектите от онова уникално решение все още бяха осезаеми и тя не знаеше как ще свърши всичко това. Първоначалните земи на Чингис хан бяха управлявани от жена и дори самата тя все още едва свикваше с този факт.

Замисли се за собствените си синове. Гуюк бе по-голям от Монгке, но само малко. Дали синовете й щяха да я наследят, или щяха да видят как наследството им се отнема при такъв съюз на семействата? Потръпна и се замоли Угедай да не го е забелязал. Той беше ханът и можеше да й заповяда да се омъжи, също както й беше дал титлите на съпруга й. Властта му над нея бе абсолютна, стига да решеше да я използва. Погледна го, без да обръща глава, преценяваше човека, за когото се бе грижила по време на пристъпите му, някои от тях толкова дълги и ужасни, че си беше мислила, че няма да излезе от тях. Животът му бе крехък като порцелан, но въпреки това той все още бе владетелят и думата му беше желязо.

Усещаше, че търпението му се изчерпва. Някакво мускулче на врата му затрепери и тя се загледа в него, търсейки подходящите думи.

— Оказваш ми огромна чест с това предложение, Угедай. Твоят син и наследник…

— Значи приемаш? — рязко попита той. Очите му обаче издаваха, че е разбрал отговора от тона й.

— Не мога — меко отвърна Сорхатани. — Мъката ми по Толуй си е все така голяма. Няма да се омъжа повторно, господарю. Сега моят живот са синовете ми и нищо друго. Не искам нищо повече от това.

Угедай се намръщи и мълчанието отново се настани помежду им. Сорхатани се страхуваше, че следващите му думи ще са заповед, пренебрегване на волята й. Ако ги изречеше, нямаше друг избор освен да се подчини. Съпротивата бе все едно да залага на кости бъдещето на синовете си, да види как ги лишават от авторитет и власт още преди да са се научили да ги използват. Беше бърсала кожата на хана, когато се беше изпускал, без да усети. Беше го хранила със собствената си ръка, когато стенеше и молеше за покой и смърт. Но въпреки това той бе син на баща си. Съдбата на една съпруга, на една жена, означаваше малко за него и тя не знаеше какво ще каже той. Зачака мълчаливо с наведена глава. Ветрецът подухваше помежду им.

Измина цяла вечност, но накрая той кимна.

— Добре, Сорхатани. Длъжен съм да уважа свободата ти, щом това е желанието ти. Няма да настоявам за подчинение по този въпрос. Не съм казал на Гуюк. Само Торогене знае, че съм се замислял за подобно нещо.