Сребърна империя

Танцьорките замръзнаха по местата си. Потта блестеше по телата им, звънчетата на китките и глезените им замлъкнаха. Белият пушек на кадилниците, които се люлееха в началото на мраморната стълба, миришеше на благовония. Гръцкото влияние се усещаше навсякъде в двореца, като се започне от мраморните колони с канелюри и бюстовете на крал Бела и предшествениците му и се стигне до оскъдното облекло на танцуващите момичета, които чакаха със сведени глави. Дори стените бяха украсени със златни листа от Египет и син лазурит от афганистанските планини. Таванът се извисяваше над тях в огромен купол, най-високия в крайречния град Естергом. С изписаните си и инкрустирани образи той прославяше възкръсналия Христос, както, разбира се, и самия унгарски крал.

Придворните се проснаха на земята. Бяха толкова много, че покриваха застлания с плочки под и телата им се притискаха като пчели в кошер. Само главните военачалници останаха прави покрай стените и продължиха да се гледат със зле прикрита неприязън. Йозеф Ландау, магистър на Ливонския орден, гледаше своя събрат рицар, който неотдавна бе станал негов командир. Конрад фон Тюринген беше могъща фигура във всяко отношение. Беше достатъчно едър, за да носи огромния си меч, а черната му брада, прошарена тук-там със сиви кичури, по никакъв начин не го правеше по-малко заплашителен. Фон Тюринген беше велик магистър на тевтонските рицари — орден, създаден в град Акра, недалеч от Галилея. Кланяше се само на свещеници. Помпозността и блясъкът на двора на крал Бела не можеха да впечатлят особено човек, който беше делил една трапеза с императора на Свещената римска империя и дори със самия папа Григорий.

Йозеф изпитваше известно благоговение към прошарения магистър. Ако тевтонските рицари не се бяха съгласили за обединяването, неговите ливонски братя щяха да бъдат разпуснати след загубата си във войната. Двуглавият черен орел, който носеше сега, имаше двойник на гърдите на Конрад. Земите на двамата заедно бяха почти колкото тези на краля, който ги караше да чакат като слуги. Те обаче служеха на една по-висша власт и забавянето само обтегна още повече нервите на Йозеф и засили гнева му.

Сенешалът на крал Бела започна да изрежда титлите на господаря си и Йозеф видя как очите на фон Тюринген се стрелкат раздразнено към тавана. Императорът на Свещената римска империя владееше стотици територии, достигащи чак до Италия и Йерусалим. Крал Бела Унгарски не можеше да се сравнява с него. Йозеф беше доволен, че командирът му няма нерви за такива суети. Подобни неща бяха присъщи на света, а Тевтонският орден гледаше към небето, така че користните грехове на обикновените хора да са далеч под братята. Йозеф докосна кръста от абанос и злато на гърдите си, горд, че ливонските братя бяха приети от благородния орден. Ако не го бяха направили, той сигурно щеше да остави бронята и меча и да стане скитащ монах и щеше да служи на Христос, обикаляйки в дрипи и с просешка купа в ръка. Понякога, когато димът на политическите игри ставаше гъст като този от кадилниците, се случваше отново да мечтае за подобен живот.

Сенешалът завърши с изброяването на титлите и тълпата в двореца се напрегна в очакване на господаря си. Йозеф се усмихна, когато видя Конрад да чеше отегчено ъгълчето на устните си, където някакво разранено петно бе хванало коричка. Прозвучаха рогове и ниският им рев се разнесе над града, оповестявайки пристигането на краля. Йозеф се зачуди дали от селяците по пазарите също се изисква да се проснат на земята. От тази мисъл устните му трепнаха, но се овладя. Крал Бела най-сетне пристигна — излезе в горната част на мраморното стълбище, така че беше почти с цял човешки ръст над всички останали.

Имаше руса брада и носеше косата си спусната до раменете. Златната корона сияеше на главата му, под нея блестяха две светлосини очи. Когато погледът му мина върху тях, Йозеф Ландау и Конрад фон Тюринген направиха внимателно премерени поклони. Крал Бела отчете присъствието им със съвсем леко кимване, след което зае мястото си на трона, украсен в златно и синьо като стените. Връчиха му церемониалните регалии на кралството му, сред които и голям златен жезъл, и кралят удари три пъти по пода с него. Сенешалът се дръпна назад, а някакъв също толкова пищно облечен придворен пристъпи напред и се обърна към тълпата.

— Днес няма да има изслушвания и съд. Кралят каза. Нека онези, които са дошли по такива въпроси, напуснат. Можете да отправите молбите си към съдебния пристав по обед.

Йозеф видя яда и разочарованието по лицата на мнозина мъже и жени, които се изправиха и се обърнаха да си тръгнат. Проявиха достатъчно здрав разум да не позволяват кралят да види реакцията им на волята му. Йозеф можеше да си представи как са плащали подкупи и са чакали да се доберат до това помещение, само за да им бъде наредено да си вървят, без да успеят да кажат нито дума. Видя една млада жена да си тръгва разплакана и се намръщи. Помещението се опразни бързо и накрая останаха десетина-петнайсет мъже, все висши благородници или рицари.