Сребърна империя

— Ти си по-опитен от Байдур, който е нов в тази работа. — Усети как Байдур се вцепени, понеже сметна, че авторитетът му е изложен на опасност. — Можеш ли да приемеш командването му, Илугей?

— Мога, орлок — отвърна Илугей и сведе глава.

Байдур издиша. Не беше кой знае какво, но Субодай бе избрал един от поддръжниците на Бату и нарочно го фаворизираше.

— Гуюк и Монгке, земите на юг трябва да бъдат опустошени. Ще поведете туманите си натам. Разчистете земята от всеки, способен да излезе с пехотинци или конници. След като изпепелите всичко, ще се върнете да ме подкрепите.

— Ами аз, орлок? — тихо попита Бату. Беше се намръщил, когато чу, че Гуюк трябва да потегли на юг, далеч от него. — Къде ще е моята позиция?

— До мен, разбира се — с усмивка отвърна Субодай. — Ние с теб ще ударим на запад с Джебе, Чулгетай и парцаливите пехотинци. С три тумана заедно ще разорим Унгария, докато братята ни разчистват фланговете.

Нямаше никакви церемонии, докато напускаха старата плевня. Субодай забеляза как Бату не пропусна да потупа Гуюк по гърба, но лицата и на двамата бяха напрегнати. Бяха се били и препускали пред погледа на Субодай и другите тумани бяха готови да им се притекат на помощ. Не се бояха от отговорността. Всеки от тях приветстваше възможността да действа на своя глава. Именно затова търсеха власт и тя бе дошла при тях в подножието на Карпатите, от ръката на Субодай. Само Бату, Джебе и Чулгетай щяха да останат тук. Тримата бяха малко тъжни, докато гледаха как останалите се затичаха, за да стигнат по-бързо при воините си.

— Прилича на състезание, не мислиш ли? — обади се Джебе.

Бату го изгледа със студените си очи.

— Не мисля. Мисля, че ми се налага да остана с дойката си и с теб.

Джебе се разсмя и се протегна, за да разкърши скования си гръб.

— Прекалено много мислиш, Бату, казвал ли ти го е някой?

И се отдалечи, като продължаваше да се усмихва.

Угедай седеше на една каменна пейка в парка и гледаше залеза. Тук изпитваше покой по начин, който никога не би могъл да обясни на баща си. Засмя се тихо. Дори мисълта за Чингис бе като да призове по-тъмни сенки върху дърветата наоколо. Угедай обичаше градината през лятото, но през зимата дърветата имаха различна прелест. Издигаха се голи, с разперени клони, мълчаливо очакващи зеления живот. Това бе време на мрак и копнеж, на уютни гери и греян айраг, на топли дрехи, които да те пазят от вятъра. Животът в герите бе едно от нещата, които му липсваха в двореца в Каракорум. По едно време дори си мислеше дали да не издигне един в двора, но отхвърли идеята като глупава. Не можеше да се върне към по-простия живот, не и след като го беше оставил зад себе си. Това бе копнежът на дете, стремеж към дните, когато майка му и баща му все още бяха живи. Баба му Хулун беше живяла достатъчно дълго, за да изгуби ума и спомените си, и Угедай потръпна при мисълта за последните й дни. Първата майка на народа накрая се бе превърнала в бръщолевещо дете, неспособно дори да се поддържа чисто. Никой не биваше да пожелава подобна участ дори на врага си, още по-малко на някой близък и скъп.

Протегна се, за да разкърши тялото си от деня, прекаран в седене и говорене. В града имаше твърде много говорене. Сякаш самите улици едва ли не бяха построени от думи. Усмихна се, като си помисли как ли щеше да реагира баща му на всичките срещи, на които се бе наложило да присъства този ден. Въпросите за чистата вода и отходните канали със сигурност щяха да докарат на Чингис апоплектичен удар.

Заслони очи и огледа озарения от слънчевите лъчи Каракорум. Градът бе залят от тъмнозлатиста светлина и всяка линия изпъкваше необичайно ясно. Очите му вече не бяха така зорки както навремето и Угедай се радваше на светлината и на онова, което разкриваше тя. Той беше създал Каракорум, не някой друг и със сигурност не баща му. Дворцовата кула хвърляше дълга сянка през града и в равнината отвъд него. Творението му бе все още младо, но след време щеше да се превърне в истинското сърце на държавата, в седалището на хановете. Запита се как ли ще бъде запомнен в бъдещите столетия.

Потръпна леко, когато задуха вечерният вятър. С бързо движение загърди дела си, но после го остави отново да се отвори. Какъв ли щеше да е животът му без слабостта на плътта? Въздъхна бавно. Усещаше неравномерното туптене в гърдите си. Вече се бе уморил да чака. Беше се хвърлил в битката да победи ужаса, бе се врязал във вражеската армия, сякаш страхът бе змия, която трябваше да смаже под сандала си. В отговор тя бе забила зъбите си в петата му и го беше запратила в мрака. Имаше моменти, когато си мислеше, че още не е излязъл от онази яма.

Поклати глава при спомена за Толуй и онова, което му бе причинил. Храбрият мъж можеше да победи страха, сам го беше научил, но може би само за известно време. Това бе нещо, което младите не разбираха — как страхът гризе човека, как се връща всеки път с нови сили, докато не останеш сам, отчаяно мъчещ се да си поемеш дъх.