Сребърна империя

Торогене плачеше. Сорхатани нямаше проблеми да влезе в покоите й — гвардейците пред вратата я пуснаха веднага щом видяха изражението й.

— Научи ли? — попита Торогене.

Сорхатани разпери ръце и двете се прегърнаха и се притиснаха една в друга.

— Тъкмо отивах към градината — каза Торогене. Тресеше се от мъка, всеки момент можеше да припадне. — Гвардейците стоят… при него… и ме чакат.

— Първо трябва да говоря с теб — каза Сорхатани.

Торогене поклати глава.

— После. Не мога да го оставя сам там.

Сорхатани прецени шансовете си да я спре и се отказа.

— Нека тогава дойда с теб.

Забързаха по коридорите. Торогене се давеше в ридания и това наруши самообладанието на Сорхатани. Тя също беше изгубила съпруг и раната бе още прясна, отворена отново от новината за смъртта на хана. Имаше неприятното усещане, че нещата излизат извън контрола й. Колко време щеше да мине, преди Чагатай да научи, че брат му най-сетне е умрял? И колко време щеше да мине, преди да дойде в Каракорум и да предяви претенциите си за ханството? Ако действаше бързо, можеше да доведе войската си тук много преди Гуюк да се върне.

Изгуби броя на завоите, преди най-после да усетят вятъра по лицата си и да видят градината. Факлите на гвардейците още осветяваха мястото, макар вече да се бе съмнало. Торогене извика задавено и се затича натам. Сорхатани затича след нея. Знаеше, че не може, че не бива да я спре.

Стигнаха до каменната пейка и Сорхатани спря и остави Торогене да измине последните няколко крачки до съпруга си сама. Гвардейците стояха мълчаливо и се мръщеха — не можеха да видят никакъв враг, но бяха гневни, че са се провалили в изпълнението на задълженията си.

Онзи, който бе открил Угедай, го беше обърнал с лице към небето. Очите му бяха затворени и той лежеше така неподвижно, както може да лежи единствено мъртвец; кожата му бе толкова бяла, сякаш и капка кръв нямаше в него. Сорхатани избърса сълзите си, Торогене коленичи до него и приглади косата му с длан. Не каза нищо и не заплака. Просто го гледаше. Ветрецът продължаваше да духа и градината около тях шумолеше. Някъде наблизо се обади птица. Торогене не помръдваше.

Дойде и Яо Шъ, по нощница, пребледнял почти като мъртвия си господар. Сякаш се състари и смали, като видя трупа. Не каза нищо. Тишината бе твърде дълбока за думи. Стоеше нещастно, още една бдяща сянка в градината. Слънцето бавно изгря и мнозина от присъстващите го погледнаха едва ли не с омраза, сякаш светлината и животът, които носеше, не бяха добре дошли тук.

Когато слънцето окъпа града в златисто кървавите си лъчи, Сорхатани най-сетне пристъпи напред и нежно докосна Торогене по рамото.

— Ела — каза й тихо. — Нека ги оставим да го приберат.

Торогене поклати глава и Сорхатани се наведе и зашепна в ухото й:

— Остави мъката си настрана засега. Трябва да мислиш за сина си, за Гуюк. Чуваш ли ме, Торогене? Трябва да си силна. Трябва да пролееш сълзите си за Угедай някой друг ден, ако искаш синът ти да оцелее.

Торогене бавно премигна и поклати глава — веднъж, два пъти. Сълзите бликаха изпод затворените й клепачи. Наведе се, целуна Угедай по устните и потръпна от ужасната им студенина. Никога вече нямаше да почувства топлотата му, прегръдката му. Погали ръцете му, новите мазоли и мехурите по дланите му. Те вече нямаше да заздравеят. Накрая се изправи.

— Ела с мен — меко й рече Сорхатани, сякаш успокояваше уплашено животинче. — Ще ти направя чай. Трябва да хапнеш нещо. Трябва да си силна, Торогене.

Торогене кимна и Сорхатани я поведе към покоите си. Обръщаше се назад почти на всяка крачка, докато градината не скри Угедай от очите й. Слугите изтичаха пред тях да направят чая.

Влязоха в покоите й и Сорхатани видя, че гвардейците заемат позиция пред вратата й. Осъзна, че те също са останали без водач. Смъртта на хана бе сложила край на установения ред и те изглеждаха едва ли не като изгубени.

— Имам заръка за вас — импулсивно каза тя и мъжете се изпънаха. — Изпратете вестоносец при командира си Алхун. Кажете му незабавно да дойде тук.

— Както заповядаш, господарке — каза един гвардеец, сведе глава и тръгна да изпълни нареждането.

Сорхатани каза на слугите да излязат. Чаят вече завираше и тя трябваше да остане насаме с жената на Угедай.

Торогене седеше и се взираше в нищото, зашеметена от мъка. Сорхатани зашета, като нарочно затрака с чашите. Чаят не беше съвсем станал, но щеше да свърши работа. Никак не й се искаше да се намесва в скръбта на друг, но се налагаше. Умът й работеше трескаво от мига, когато се беше събудила и бе видяла Кублай да стои до леглото й. Някаква част от нея знаеше какво се е случило още преди синът й да отвори уста.

— Торогене? Изпратих вестоносец до Гуюк. Чуваш ли ме? Наистина съжалявам. Угедай…

Задави се, когато собствената й скръб я заля. Тя също беше обичала хана, но пропъди мъката си, натика я някъде дълбоко в себе си, за да може да продължи.

— Той беше добър човек, Торогене. Синът ми Кублай изпрати писмо на Гуюк по пътните станции. Казва, че ще са нужни месеци, за да стигне до него. Не мисля обаче, че Гуюк ще се върне бързо.