Сребърна империя

Торогене рязко вдигна глава. Очите й бяха ужасни.

— Защо да не се върне у дома, при мен?

— Защото ще се сети, че чичо му Чагатай може вече да е пристигнал в града с туманите си, Торогене. Чагатай ще научи новината по-бързо и е много по-близо от войските на Субодай. Когато Гуюк се върне, Чагатай може вече да е хан. Чуй ме. Стане ли това, не бих заложила и една медна монета, че синът ти ще остане жив. Такъв е залогът, Торогене. Забрави засега мъката си и слушай.

Стъпки отвън накараха и двете да се обърнат. Старшият мингхан командир на ханската гвардия влезе в стаята. Беше в пълно бойно снаряжение. Поклони се отсечено на двете жени, без да крие раздразнението си, че са го повикали.

Сорхатани го изгледа студено.

Алхун може и да не беше осъзнал накъде се е изместила властта с настъпването на деня, но това не се отнасяше за нея.

— Не желая да се натрапвам в мъката ви — рече Алхун. — Разбирате, че мястото ми е при гвардейския туман, за да поддържам реда. Кой знае как ще реагира градът, когато новината се разчуе. Може да избухнат безредици. Ако разрешите…

— Млъквай! — остро го прекъсна Сорхатани. Алхун я погледна, но тя не му даде време да помисли и да осъзнае грешката си. — Нима би влязъл при хана дори без да почукваш на вратата? Тогава защо се отнасяш с по-малка почит към нас? Как смееш да ни прекъсваш?

— Аз… нали ме повикахте… — Лицето на Алхун пламна. Бяха минали много години, откакто някой му бе повишавал глас. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да прави.

Сорхатани заговори бавно и самоуверено:

— Аз се разпореждам със земите на прадедите, мингхан командир. Има само един човек в държавата, който е над мен. Тя. И тя седи тук. — Сорхатани видя, че Торогене я е зяпнала объркано, и продължи: — Докато Гуюк не пристигне в Каракорум, управлява неговата майка. Ако това не е очевидно поне за шепа хора, казвам го сега, за да се знае.

— Аз… — започна Алхун, но млъкна и се замисли.

Сорхатани нямаше нищо против да чака. Наля още чай, като се надяваше, че никой от двамата не забелязва треперещите й ръце.

— Права си, разбира се — каза Алхун. В гласа му се долавяше едва ли не облекчение. — Съжалявам, че наруших покоя ти, господарке. Господарке. — Поклони се отново на Торогене, този път много по-дълбоко.

— Ядосаш ли ме отново, ще ти взема главата, Алхун — продължи Сорхатани. — А сега осигури реда в града, както сам каза. Ще ти съобщя подробностите около погребението допълнително.

— Да, господарке — отвърна Алхун. Светът беше престанал да се върти лудо, поне в тези стаи. Не знаеше дали чувството за хаос няма да се върне, когато излезе в коридора.

— По залез-слънце доведи деветимата ти мингхан командири в главната зала за аудиенции. Тогава ще имам нови заповеди за вас. Не се съмнявам, че Чагатай хан ще обмисли атака срещу Каракорум, Алхун. Не бива кракът му да стъпи в този град, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Алхун.

— Тогава ни остави. — Сорхатани махна заповеднически с ръка.

Алхун излезе, като внимателно затвори вратата, и Сорхатани въздъхна дълбоко. Торогене я гледаше ококорено.

— Дано всичките ни битки минат така гладко — малко сърдито рече Сорхатани.

Байдур препускаше на север, преизпълнен с гордост. Подозираше, че Илугей ще докладва всяко негово действие, но мисълта за внимателното наблюдение не го плашеше. Баща му Чагатай го бе обучил на всяка дисциплина и тактика — а баща му бе син на Чингис хан. Байдур не бе дошъл тук неподготвен. Надяваше се само да има възможност да използва някои от нещата, които бе натоварил на резервните коне. Субодай му бе позволил да остави каруците. Огромното стадо, което следваше тумана, можеше да носи почти всичко без гредите на тежките катапулти.

Трудно му бе да прикрие радостта си, докато яздеше с двата тумана през земи, за каквито не бе и помислял. Според преценките изминаваха около шейсет мили на ден. Скоростта бе важна, Субодай го бе казал достатъчно ясно, но Байдур не можеше да остави вражески войски след себе си. Именно затова беше поел почти право на север от Карпатите. След като стигнеше на позицията си, щеше да продължи на запад успоредно на Субодай и да смазва всичко по пътя си. Хората му вече бяха започнали да прочистват земята. Краков се намираше на запад, а град Люблин — точно пред тях…

Байдур дръпна юздите и загледа кисело стените на Люблин. Земята около него бе пуста през зимата, нивите — черни и голи. Слезе от коня да провери почвата и смачка една черна буца между пръстите си. Земята беше добра. Само плодородната почва и конете можеха да събудят истинска алчност в него. Златото и дворците не означаваха нищо — баща му го бе научил и на това. Байдур никога не бе чувал за Краков, докато Субодай не спомена това име, но жадуваше да завладее полските княжества в името на хана. Дори беше възможно Угедай да награди такъв успешен военачалник с негово собствено ханство. И по-странни неща се бяха случвали.