Сребърна империя

Субодай му бе дал пергаменти с всичко, което му беше известно за земята пред тях, но Байдур все още не беше имал възможност да ги прочете. Нямаше значение. Който и да се изправеше пред него, щеше да бъде прегазен.

Яхна коня и препусна към града. Наближаваше залез-слънце и портите вече бяха затворени. Когато приближи, забеляза, че стените са стари и на места порутени, виждаха се множество кръпки и следи от направени през пръсти ремонти. На някои места имаше само прегради от натрупано дърво и камък. Усмихна се. Субодай очакваше бързина и разрушения.

Обърна се към Илугей, който седеше на коня си и наблюдаваше безстрастно.

— Ще изчакаме да се стъмни. Един ягун ще изкатери стената от другата страна, за да привлече вниманието на стражите. Други сто ще влязат и ще отворят портата отвътре. Искам това място да посрещне изгрева с пожар.

— Ще бъде направено — отвърна Илугей и препусна да предаде заповедите му.

27.

Байдур и Илугей се движеха с умопомрачаваща скорост. Малко след като Люблин падна, Байдур поведе туманите към Сандомир и Краков. С темпото, с което се движеха, попадаха на колони мъже, отиващи да помогнат на вече превзети градове. Байдур неизменно успяваше да изненада местните благородници и двадесетте му хиляди воини разбиваха по-малките войски, след което преследваха оцелелите. Това бе от онези кампании, на които се бе наслаждавал дядо му и които баща му Чагатай му беше описвал до най-малката подробност. Противникът бе тромав и реагираше бавно срещу забития в земите му нож. Байдур знаеше, че не може да очаква милост, ако се провали — нито от собствените си хора, нито от онези, срещу които се изправяше. Ако им се удадеше възможност, поляците щяха да изтребят туманите му до последния човек. Затова беше разумно да не се среща с тях според техните условия и да не им дава възможност да използват силните си страни. Нямаше подкрепления, които да повика, и затова използваше туманите си внимателно, тъй като трябваше да ги запази, та дори това да означаваше да откаже сражение.

Не знаеше името на мъжа, който водеше частите лъскави рицари и пехотинци срещу него при Краков. Съгледвачите съобщиха за армия от около петдесет хиляди и Байдур изруга, когато научи новината. Знаеше какво би поискал Субодай от него, но той никога не беше гледал на препускането през севера като самоубийство. Поне полският благородник не се бе оттеглил зад дебелите стени и не ги бе предизвикал да обсадят града. Краков беше открит като Москва и също толкова труден за защита. Силата му се намираше в многобройната армия, която се беше установила на лагер пред него и очакваше атаката на монголските тумани.

Байдур приближи опасно близо до града със старшите си мингхан командири, за да огледа войсковите формации и терена. Нямаше представа дали поляците представляват заплаха за Субодай, но точно затова беше изпратен на север. Не биваше да се позволи на тази армия да се присъедини към войските в Унгария, но не беше достатъчно само да бъдат задържани около Краков. Задачата на Байдур бе да направи разрез през цялата страна и да е сигурен, че никаква армия няма да помисли да потегли на помощ на юг, щом на собствената й територия върлуват вълци. Субодай щеше да му отреже ушите, ако пренебрегваше заповедите му.

Изкачи едно ниско възвишение и се загледа към морето мъже и коне. Видя, че са забелязали присъствието му — полски съгледвачи вече препускаха в галоп към него със заплашително извадени оръжия. Други, близо до града, възсядаха конете си, готови да защитават или атакуват, каквото и да означаваше появата му. Какво би направил баща му? Какво би направил дядо му срещу такова множество?

— Този град трябва да е много богат, щом го защитават толкова хора — промърмори стоящият до него Илугей.

Байдур се усмихна и бързо взе решение. Хората му имаха почти шейсет хиляди коня — бе толкова огромно стадо, че не можеше да остане на едно място за повече от ден. Конете опоскваха тревата като скакалци, също както туманите изяждаха всичко по пътя си. Но всеки резервен кон носеше лъкове и стрели, съдове, храна и стотици други неща, от които се нуждаеха в кампанията, дори плетената ракита и плъстта за герите. Ако не друго, Субодай го бе изпратил добре запасен.

— Мисля, че си прав, Илугей — рече Байдур, докато преценяваше шансовете. — Искат да защитят безценния си град и затова са се скупчили около него и ни чакат. — Ухили се. — Ако са така добри да останат на едно място, нашите стрели ще си кажат думата.

Обърна коня и пое назад, без да обръща внимание на вражеските съгледвачи, които се бяха приближили съвсем. Когато един се понесе към него, Байдур с едно плавно движение извади стрела от колчана, постави я на тетивата и я пусна. Изстрелът беше чудесен и съгледвачът се затъркаля по земята. Байдур се надяваше, че това е добра поличба.