Сребърна империя

— Запечатай писмото с пръстена на баща си и прати вестоносеца. Накарай го да разбере, че никога не е имало по-важна вест от тази. Ако изобщо е имало причина за създаването на тези пътни станции, ето я.

Кублай се втурна по коридорите. Сорхатани го изпрати с поглед, прехапала устна, после тръгна в обратната посока, към покоите на Торогене. Новината не можеше да се опази само в града. По изгрев-слънце щеше да се разлети от Каракорум във всички посоки. Мисълта за Угедай я изпълни с мъка, но тя я пропъди и стисна юмруци. Не беше време за скърбене. Светът никога нямаше да е същият след настъпването на деня.

Докато сядаше зад писалището на Яо Шъ, Кублай си помисли, че има причина да благодари на майка си. Вратата към работните стаи на съветника беше сменена, но дупките за новата ключалка все още зееха празни. Вратата се отвори само с едно побутване и Кублай потръпна в студа, докато вземаше дзинската кутийка с прахан и чаткаше с огнивото, та да изкара искра. Лампата бе малка и той я скри добре, но из двореца вече се чуваха гласове и се движеха хора. Огледа се за вода, но не намери, така че плю върху багрилния камък и размаза плюнката с пръсти. Яо Шъ поддържаше набора си четчици от козина на язовец чист. Кублай избра най-тънката и започна да изписва дзинските знаци върху тънкото парче козя кожа, толкова тънко, че приличаше на жълта коприна.

Беше почти готов с краткото съобщение и посипваше няколкото реда с пясък, когато вратата изскърца и той нервно вдигна поглед. Яо Шъ стоеше по нощница на прага.

— Нямам време да обяснявам — отсечено рече Кублай, докато ставаше.

Нави кожата. Редовете, които щяха да променят държавата, бяха скрити и преди Яо Шъ да може да каже нещо, Кублай накапа восък върху пергамента и притисна отгоре му пръстена на баща си. Обърна се с напрегната физиономия към съветника на Угедай. Яо Шъ се взираше в малкия свитък и блестящия восък, докато Кублай го размахваше във въздуха, за да изсъхне по-бързо. Не можеше да разбере напрежението, което виждаше у младежа.

— Видях светлината. Изглежда, половината дворец е на крак — каза Яо Шъ, като нарочно препречи изхода, когато Кублай тръгна към него. — Какво е станало?

— Нямам право да ти казвам, съветнико — отвърна Кублай. — Тук съм по работа на хана.

Гледаше Яо Шъ твърдо, право в очите.

— Боя се, че трябва да настоя за обяснение за това… нахлуване, преди да те пусна — каза Яо Шъ.

— Не можеш да настояваш. Това не е твоя работа, съветнико. А семеен въпрос.

Ръката на Кублай не посегна към меча на кръста му. Знаеше, че съветникът не може да бъде сплашен с оръжие. Гледаха се в очите. Кублай чакаше мълчаливо.

Яо Шъ намръщено отстъпи настрани и го пусна да мине. Погледът му спря объркано върху още мокрия багрилен камък и пръснатите пособия за писане. Отвори уста да зададе още един въпрос, най-важния, но Кублай вече беше изчезнал, само стъпките му отекваха все по-слабо в коридора.

Централната пътна станция, от която започваше мрежата, простираща се на изток чак до земите на Дзин и отвъд тях, не беше далеч. Кублай профуча тичешком покрай пристройките на двореца, през двора и по галерията около една градина, където вятърът го настигна и задмина със студения си дъх. Видя факлите в парка — още хора се бяха събрали около тялото на хана. Яо Шъ съвсем скоро щеше да научи ужасната новина.

Излезе от двореца и затича по улицата, която бе станала сива във вълчата зора. Изпързаля се по калдъръма на ъгъла и видя светлините на ям станцията. Във всеки час от денонощието там имаше дежурен. Извика, докато тичаше под каменната арка към просторния двор с конюшни от двете страни. Спря задъхан и чу как един кон изпръхтя и удари с копито. Може би животното бе усетило възбудата му.

На двора излезе едър мъж, началникът на станцията. Беше еднорък — явно назначаването му тук бе компенсация за това, че е изгубил възможността да се сражава.

— Говоря от името на Сорхатани и Торогене, съпругата на Угедай хан — каза Кублай. — Това писмо трябва да стигне войската на Субодай по възможно най-бързия начин. Убивайте коне и хора, ако се наложи, но това трябва да стигне до наследника Гуюк. Не до някой друг, а до Гуюк. Да му се предаде лично. Разбра ли?

Старият воин го зяпна.

— Какво е толкова спешно, че…

Явно вестта все още не бе стигнала до онези, които разнасяха вестите. Кублай взе решение. Искаше началникът да се задейства бързо и да не губи нито миг повече.

— Ханът е мъртъв — с възможно по-спокоен глас каза той. — Наследникът му трябва да научи. А сега действай или напусни поста си.

Мъжът вече се беше обърнал и викаше дежурния. Кублай остана да гледа как мълчаливият млад ездач извежда коня си. Пратеникът се стресна, когато чу заповедта да убива коне и хора, но разбра важността на поръчението и кимна. Посланието изчезна дълбоко в кожената чанта, която пратеникът завърза здраво на гърба си. Слугите донесоха седло, от което висяха десетки звънчета.

При звука им конят изпръхтя и размърда уши. Знаеше, че звънчетата означават, че ще препуска бързо и надалеч.