Сребърна империя

Байдур махна с ръка. Всички жълти знамена се смъкнаха като едно. Лъковете избръмчаха, освобождавайки огромната енергия на пълното опъване, и запратиха съскащите стрели в носещите се покрай тях коне. От толкова близо мишените бяха лесни за улучване и още при първите удари конете рухваха с пронизани гърла. Кръв запръска на мощни струи от ноздрите им. Мнозина от монголските воини трепнаха от съчувствие, но след миг извадиха нови стрели от колчаните си.

Рицарите изреваха. Улучените само веднъж пришпориха конете си и се опитаха да се измъкнат от връхлетялата ги от двете страни буря. Конете под тях падаха: стотици животни рухнаха изведнъж, като затиснаха или смазаха ездачите си. Рицарите се озоваха на земята замаяни, мъчещи се да се изправят.

Въпреки загубите тамплиерската атака продължи. Не беше лесно тежките бронирани коне да се обърнат настрани, но рицарите все пак опитаха. Някой зарева заповеди и моментално се превърна в мишена за всички стрелци наблизо. Конят му рухна, набоден като таралеж, а самият рицар падна с щръкнала от забралото на шлема му стрела.

Тамплиерите завиваха наляво и надясно към стрелците от двете им страни. Атаката се разделяше по дължината на колоната, като всеки рицар завиваше в обратната на онзи пред него посока. Беше маневра като за парад, каквато монголите не бяха виждали никога. Байдур беше впечатлен. След малко рицарите се озоваха лице в лице срещу воините, които ги жилеха. Ръкопашният бой бе единственият им шанс да се спасят от клането, в което се беше превърнала атаката им. Бяха изгубили скоростта, но бронята им беше яка и силите им все още бяха свежи. Ужасно дългите им копия смазваха ребрата на воините му, след което огромните мечове започнаха да се вдигат и спускат подобно на касапски сатъри.

Монголските ездачи танцуваха с конете си около тях и запращаха всяка стрела точно в целта — там, където виждаха пролука в доспехите или незащитена плът. Дългите мечове се въртяха над тях или се спускаха там, където се бяха намирали само миг по-рано.

Байдур чуваше гърления смях на хората си и знаеше, че той се дължи отчасти на облекчението им. Само размерът на рицарите и конете им беше достатъчен, за да събуди страх. Беше като прохладен ветрец върху сгорещена кожа да ги гледа как падат. Ала когато ударите на рицарите достигаха целта си, всяка нанесена рана бе смъртоносна. Байдур видя как един рицар в окъсан плащ в червено и бяло стовари меча си с такава сила, че отсече крака на един воин в бедрото и разпра седлото под него. Докато умираше, воинът сграбчи рицаря и го събори със себе си с трясък на метал.

Отмерените залпове от фланговете бяха сменени от меле крещящи хора и цвилещи коне, хиляди индивидуални схватки. Байдур препускаше насам-натам зад хората си и се мъчеше да определи как се справят. Видя как един рицар с мъка се изправи на крака и свали очукания си шлем. Черната му коса бе мокра от пот. Байдур препусна покрай него и го съсече.

Върна се назад и спря коня си. Огледа се, за да усети битката. Знаеше, че не може да се включи в атаката. Ако паднеше, командването щеше да се стовари върху плещите на Илугей. Байдур се изправи в стремената и се загледа в сцената, която знаеше, че никога няма да забрави. Навсякъде по огромното поле рицари в сребриста броня се биеха срещу туманите. Очуканите им щитове падаха от ръцете им, мечовете им отхвърчаваха встрани. Хиляди бяха избити на земята, държани от воините му, докато други вдигаха забралата на шлемовете им и забиваха остриета в лицата им. Други хиляди още бяха на конете си и викаха на другарите си. Байдур видя, че у тях няма страх. Но щеше да има. Скоро. Време беше да се уплашат. Не се изненада, когато ариергардът на атаката започна да се обръща и се превърна в хаотична маса, побягнала обратно към пехотинците и Краков. Даде заповед и осем мингхана препуснаха след рицарите и ги обсипаха със стрели. Малцина от тях щяха да стигнат до убежището зад пиките.

Болеслав гледаше отчаяно как каймакът на аристокрацията умира пред очите му. Никога не би повярвал, че рицарите могат да бъдат разбити от някакви си дрипави конници, ако не го беше видял със собствените си очи. Тези стрели! Мощта и точността им бяха зашеметяващи. Никога не бе виждал подобно нещо на бойното поле. Никой поляк не се беше сблъсквал с такъв противник.

Надеждата му се върна, когато видя ариергардът да обръща към града. Не беше в състояние да прецени мащабите на унищожението и челюстта му бавно увисна, когато осъзна колко малко са оцелелите, колко окаяни изглеждат в сравнение със сияйното великолепие на онези, които бяха препуснали срещу врага. Монголите продължаваха да ги преследват, пускаха адските си стрели с плавни движения, сякаш рицарите бяха мишени за упражнения на някакво огромно стрелбище.

Болеслав изпрати четири хиляди копиеносци да защитят отстъплението им и те принудиха монголите да спрат. Разбитите остатъци от тамплиерите се върнаха в тръс, покрити с прах и кръв, едва дишаха в сплесканите си брони.