А в следващия миг Болеслав с ужас видя, че монголските тумани приближават. Осъзна, че най-сетне ще използват копията си. Беше изгубил защитата на кавалерията и монголите щяха да ги пометат и да влязат в Краков. Извика да вдигнат пиките, но атака не последва. Вместо това стрелите заваляха отново, сякаш рицарите изобщо не бяха излизали в атака, сякаш монголите разполагаха с цял ден, за да довършат избиването.
Погледна към слънцето, което се снишаваше към далечните хълмове. Ненадейно една стрела улучи коня му и той се изправи на задните си крака. Друга удари щита му и го блъсна в гърдите му със силата си. Заля го противен страх. Не можеше да спаси Краков. Рицарите бяха превърнати в сянка на предишната си мощ и му оставаха само селяците пехотинци. Щеше да му е трудно да спаси дори собствения си живот. Даде знак да свирят отбой.
Светлината вече отслабваше, но монголите продължаваха да стрелят. Копиеносците започнаха да се оттеглят. Изтощените тамплиери се построиха в тънка редица отзад и поемаха стрелите с броните си, опитваха се с всички сили да не допуснат отстъплението да се превърне в пълно поражение.
Болеслав препусна в лек галоп. Свитата му го последва със сведени глави. Сянката на поражението бе надвиснала над всички, също като страха. Вместо да праща писма, известяващи победата му, щеше да тича при брат си Хенрих и да го моли за благосклонност и съжаление. Яздеше сковано, загледан в сенките напред. Монголите бяха унищожили френските тамплиери, най-великата бойна машина на света. До днес. Кой можеше да ги спре, ако военните ордени не бяха в състояние? Тези рицари бяха изклали орди мюсюлмански неверници в и около Йерусалим. Разбиването им на пух и прах само за един ден го беше потресло до дъното на душата му.
Зад тях монголите виеха като вълци, стотици препускаха напред и избиваха онези, които искаха само да се оттеглят. Стрелите продължиха да валят и когато настъпи здрач. Враговете смъкваха от седлата мъжете от последните редици и ги убиваха със смях, като се бутаха кой да нанесе първия ритник или удар.
Когато се стъмни съвсем, Байдур и Илугей най-сетне събраха воините си. Краков лежеше пред тях гол и беззащитен и те влязоха, без да бързат, в него под лъчите на изгряващата луна.
Лунната светлина бе силна, въздухът — ясен и студен. Пратеникът препускаше с всички сили по прашната пътека. Беше изтощен. Трудно му беше да държи очите си отворени, а болката в кръста беше станала нетърпима. Обзе го внезапна паника, когато изгуби бройката на пътните станции, покрай които бе минал този ден. Каракорум беше далеч назад, но той знаеше, че трябва да предаде на друг чантата с безценното й съдържание. Нямаше представа какво са му връчили — знаеше само, че струва повече от живота му. Човекът от Каракорум се бе появил от мрака и с хриплив глас му бе дал заповедите и чантата. Пратеникът беше препуснал в галоп още преди онзи да слезе от коня.
Стресна се, понеже осъзна, че едва не е паднал от седлото. Топлината на коня, ритмичният тропот на копитата, звънът на звънчетата под него — всичко това притъпяваше сетивата му. Това щеше да е втората му нощ без сън и без никакви другари освен пътя и коня. Отново преброи наум. Беше минал през шест пътни станции, като на всяка бе сменял коня си. Налагаше се да предаде чантата на следващата, в противен случай рискуваше да загине по пътя.
Видя светлините в далечината. Естествено, бяха чули звънчетата. Щяха да го чакат с кон и нов ездач, както и с мях айраг и мед, които да му дадат сили. Щеше да се наложи да използват ездача. Вече се намираше на края на силите си и изтощението му бе пълно.
Когато стигна каменния двор насред нищото, видимия знак на ханската власт и сила, премина в тръс. Докато хората се скупчваха около него, той преметна крак през седлото и кимна на ездача, който бе още почти момче. Наред с чантата имаше и устно послание. Какво беше то? Да, спомни си.
— Убивай коне и хора, ако се наложи. Препускай колкото можеш по-бързо и по-надалеч. Това трябва да бъде предадено лично на Гуюк. Повтори думите ми.
Заслуша как новият ездач повтаря възбудено казаното. Чантата премина с доверие от ръка на ръка и нямаше да бъде отворена, докато не стигне местоназначението си. Пратеникът видя някаква каменна пейка в двора, или може би нещо като легло. Отпусна се на него и загледа как момъкът препусна, преди да си позволи да затвори очи. Никога не бе яздил толкова бързо и толкова далеч и се запита какво ли може да е толкова важно.
28.