Сребърна империя

Темуге разбираше, че брат му говори така, за да скрие мъката си по Хаджиун. Отново погледна в собственото си сърце и откри единствено празнота. Това беше обезпокояващо.

— Тъкмо си мислех за онова дере между хълмовете, където се криехме — рече той.

Хазар се усмихна и поклати глава.

— Трудни времена бяха. Но пък ги преживяхме, както и всичко останало. — Погледна към града зад кладата, която поглъщаше тялото на хана. — Този град нямаше да съществува, ако го нямаше семейството ни. — Въздъхна замислено. — Странно е, като си спомня времето, когато нямаше държава. Може би това е достатъчно за един човешки живот. Видяхме добри години, братко, въпреки различията ни.

Темуге предпочете да извърне поглед, вместо да си спомни за заниманията си с тъмните изкуства. Като млад няколко години беше избраният ученик на онзи, който беше причинил огромна болка на семейството, онзи, чието име вече не се споменаваше. Хазар бе почти негов враг по онова време, но всичко това се беше случило много отдавна и бе почти забравено.

— Трябва да запишеш това — ненадейно рече Хазар и посочи погребалната клада с брадичка. — Както направи за Чингис. Трябва да го опишеш.

— Ще го направя, братко — отвърна Темуге. Отново погледна Хазар и видя колко е измършавял. — Изглеждаш зле, Хазар. На твое място бих ги оставил да ги изрежат.

— Да, но ти пък какво знаеш? — подигравателно отговори Хазар.

— Зная, че могат да те приспят с черната паста, за да не усещаш болката.

— Не се боя от болка — раздразнено каза Хазар. Въпреки това изглеждаше заинтересуван. Размърда рамене и се намръщи. — Може пък да го направя. Понякога почти не мога да използвам дясната си ръка.

— Ще ти е нужна, ако Чагатай дойде в Каракорум — рече Темуге.

Хазар кимна, потърка рамото си с лявата си ръка и изсумтя:

— Точно този бих искал да го видя със счупен врат. Бях там, когато Толуй даде живота си, братко. И какво получихме срещу него? Няколко мизерни години. Ако трябва да видя как Чагатай влиза триумфално през тези порти, май предпочитам да умра в съня си преди това.

— Ще пристигне тук преди Гуюк и Субодай, това поне го знаем със сигурност — кисело рече Темуге. Той също не изпитваше особена обич към простака, заченат от брат му. Чагатай като едното нищо щеше да изгори града просто за да покаже кой е главният. В това отношение бе истински син на баща си. Темуге потръпна, но си каза, че е просто от вятъра. Знаеше, че би трябвало да направи планове за изнасянето на най-ценните свитъци и книги преди пристигането на Чагатай, поне докато не се увери, че ще бъдат пазени добре. Самата мисъл за Чагатай като хан беше достатъчна, за да се изпоти. „На никой не му трябва втори Чингис“, помисли Темуге. Светът още не се беше възстановил напълно от разрушенията на първия.

Котен пресече Дунав с лодка. Гребецът — нацупен войник — го биваше и малкият съд се плъзгаше бързо по тъмните води. Котен, се беше увил плътно в наметалото си в студения здрач и бе потънал в мисли. Явно не можеше да избяга от съдбата си. Кралят имаше пълното право да поиска хората му. Унгария му беше дала убежище и за известно време Котен си мислеше, че е успял да спаси народа си. След като планините бяха останали зад тях, се беше осмелил да се надява, че монголските тумани няма да продължат толкова далеч на запад. Никога не го бяха правили. А ето че Златната орда се бе появила с рев от Карпатите и доскоро мирното и безопасно място вече не можеше да се нарече убежище.

Кипеше от яд, докато гледаше приближаващия бряг — тъмна линия от лепкава кал, която щеше да задърпа ботушите му. Стъпи в плитката вода и се намръщи, когато кракът му потъна във вонящата тиня. Гребецът измърмори нещо неразбираемо и огледа монетата внимателно, което си беше преднамерена обида. Ръката на Котен помръдна към ножа. Прииска му се да остави белег на лодкаря, за да му напомня как да се държи. Отказа се с неохота. Мъжът отблъсна лодката си и загреба, като го гледаше все така нацупено. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, изкрещя нещо, но Котен не му обърна внимание.

Подобни неща се повтаряха непрекъснато между Буда и Пеща. Куманските му сънародници бяха добри вярващи, бяха се покръстили по заповед на господаря си и правеха всичко възможно да се отнасят към новата религия като към своя собствена, пък било то и само заради оцеляването си. Разбираха, че запазването на живота си струва тази жертва, и му се бяха доверили. Сякаш никой от християнските духовници не намираше за странно, че цял народ може да изпита внезапно желание да приеме Христа в сърцето си.