Сребърна империя

Командирите се опитаха да отговорят на атаката и по редиците се понесоха заповеди. Мнозина копиеносци пуснаха тежките оръжия. Някои взеха щитовете си, докато други се опитваха да държат едновременно копие и щит, с което правеха и двете безполезни. Болеслав изруга и погледна над главите им към командира на тамплиерите. Мъжът беше като куче на верига. Тамплиерите бяха готови да препуснат, но копиеносците все още блокираха пътя им. Не можеше да има плавна маневра, при която пехотинците да се дръпнат настрани и да пуснат тамплиерите.

Болеслав изруга задавено. Вестоносците му го погледнаха стреснато, но той не ругаеше тях. Още от съвсем млад беше предвождал армии. Дължеше силата си на сраженията, които бе водил и спечелил, но това, което виждаше в момента, бе подигравка с всичко научено. Монголите сякаш нямаха никакво командване. Не се виждаше спокоен център, който да насочва движението им. Това щеше да е нещо, на което Болеслав би могъл да отговори. В същото време не бяха и безредна тълпа, в която всеки да действа на своя глава. Движеха се и атакуваха, сякаш водени от хиляди насочващи ръце, сякаш всяка група бе напълно независима от останалите. Беше безумно, но те се движеха и нападаха като оси, отговарящи моментално на всяка заплаха.

Отстрани хиляда монголски воини закачиха лъковете на седлата си, вдигнаха копия, понесоха се напред и се врязаха в щитовете на копиеносците. Но още преди офицерите на Болеслав да успеят да реагират, вече се оттегляха и отново опъваха лъковете. Копиеносците ревяха яростно и вдигнаха оръжията си, само за да поемат смъртоносните стрели, които се понесоха с бръмчене към тях.

Болеслав зяпна ужасено, когато видя това да се повтаря навсякъде. Сърцето му подскочи, когато тамплиерите си запробиваха път напред с викове и ритници. Да, те щяха да въведат ред в хаоса. Това беше мисията им.

Не знаеше колко пехотинци е изгубил. В атаката нямаше отдих, нямаше време за прегрупиране и преценяване на тактиката на врага. Дори докато си мислеше това, монголите не спираха — две нови вълни стрели полетяха от близко разстояние: поваляха всеки, който беше предпочел пиката пред щита. Виковете и крясъците на ранените се засилваха, но тамплиерите вече бяха започнали своя бавен и ритмичен тръс, който вдъхваше ужас в сърцата на враговете им. Болеслав сви юмрук, когато тежките рицари минаха през последните замаяни копиеносци и ускориха ход в съвършен строй. Нищо на този свят не можеше да им устои.

Видя как монголите губят кураж, когато рицарите се сблъскаха челно с тях. По-дребните им коне падаха или отскачаха настрани от стоварилата се върху тях тежест. Монголските ездачи скачаха невредими от падащите си коне, но широките мечове ги съсичаха или копитата ги стъпкваха. Врагът започна да отстъпва и Болеслав възликува. Плавното движение на неприятелските части се обърка. Монголите стреляха срещу рицарите, но стрелите отскачаха от тежката броня или дори се пречупваха. Болеслав усети как битката се обръща и изкрещя окуражаващо на рицарите.

Тамплиерите удариха с рев монголския туман. Това бяха мъже, водили сражения чак из калните бойни полета на Йерусалим и Кипър. Очакваха врагът пред тях да се дръпне, пришпориха конете си и препуснаха в галоп. Силата им бе неудържимият удар на чук, който трябваше да разбие врага на две половини, да стигне до центъра и да убие военачалника. Монголите падаха със стотици, обръщаха се и бягаха пред рицарите, задниците на конете им бяха почти в обсега на огромните мечове и тежките копия. Атаката на тамплиерите продължи още половин миля или повече, разпръсквайки всичко пред себе си.

Байдур вдигна ръка. Мингхан командирите очакваха сигнала му, момента, който той трябваше да избере. Заповедите полетяха по редиците. Двадесет мъже вдигнаха високо жълти знамена и изреваха на ягуните. Стотниците предадоха командите на десетниците. Чрез око или ухо, заповедите се разнесоха мигновено, като огън по слама. За миг хаосът се превърна в ред. Ягуните се отделиха от фланговете и оставиха рицарите да приближат без съпротива. Някои продължаваха да бягат, увличайки ги след себе си, но фланговете набъбваха и все повече и повече воини приготвяха лъковете си.

Тамплиерите се откъснаха далеч от пехотинците и зловещите им пики. Около десет хиляди от тях бяха препуснали напред — огромна сила, свикнала с победите. Бяха се забили дълбоко в монголските тумани, водени от самоувереността и вярата. Гледаха през тесните процепи на шлемовете си хаоса на монголското отстъпление и съсичаха с мечовете си всичко, което се озоваваше в обхвата им. Видяха как отделни части се отклоняват от двете им страни, но въпреки това продължиха напред, за да пробият вражеските редици и да стигнат до водача им, който и да е той.

По фланговете им хиляди монголски стрелци спряха уплашените си викове и поставиха стрели на тетивите. Със спокойна увереност подбраха целите си и насочиха стрелите към шиите на огромните бойни коне. Отпред животните бяха изцяло бронирани. Отстрани обаче вратовете им бяха или голи, или покрити само с развяващ се плат.