Читаем Сребърна империя полностью

Веднага щом слънцето залезе, фон Тюринген даде заповедта напускане на лагера. Последните часове бяха прекарани в увиване на копитата с плат, за да не вдигат шум, макар че земята беше достатъчно мека. Тевтонските рицари наглеждаха първите, които се измъкнаха в мрака и поведоха конете си, като очакваха всеки момент да чуят виковете на врага. Самите рицари тръгнаха последни. Лагерът остана пуст на лунната светлина.

Фон Тюринген виждаше лагерните огньове на монголите в далечината. Усмихна се уморено при мисълта как на сутринта ще намерят празен лагер. Беше казал истината на краля. Загубите бяха ужасни, но щеше да има и други дни. Ако успееше да намери добро място за сражение, това предлагаше по-добри шансове, отколкото да умрат от жажда зад чувалите с пясък.

Скоро фон Тюринген изгуби представа за времето. Първите часове бяха напрегнати и потискащи, но след като лагерът остана далеч зад тях, колоните се разтеглиха на много мили и по-бързите изпревариха ранените и бавните. Дори рицарите изпитваха трескаво желание да се отдалечат от монголската войска.

Маршалът на тевтонците се измъчваше от болежки по цялото тяло. Знаеше, че плътта му представлява разноцветна маса от натъртвания под бронята от улучилите го стрели. В урината му имаше кръв. Докато яздеше в мрака, се замисли върху видяното и заключенията не му харесаха. Това бе още една причина да не допусне маджарската армия да се сражава отново. Ако докладите от север бяха верни, те бяха последната въоръжена сила между Унгария и Франция, която имаше някакъв шанс да спре монголското нашествие. Фон Тюринген бе ужасен. Изобщо не бе и помислял, че ще види през живота си подобна заплаха. Руските князе би трябвало да разпердушинят врага, а ето че се бяха провалили и бяха видели как градовете им горят.

„Френският крал Луи трябва да бъде уведомен“, кисело си помисли фон Тюринген. Още по-важно бе борбата между папата и императора на Свещената римска империя да се прекрати. Никой не беше в безопасност, докато истинският враг не бъде унищожен. Поклати глава и отново подкара коня си в тръс. Някъде напред унгарският крал яздеше с личната си гвардия. Фон Тюринген можеше да мечтае и за по-добър водач, но така бе отредила съдбата. Нямаше да се провали само заради една изгубена битка. И преди беше търпял поражения и винаги се бе връщал, за да прати пищящите души на враговете си в пъкъла.

Утрото наближаваше и фон Тюринген можеше само да предполага какво разстояние са изминали през нощта. Беше смъртно уморен и гърлото му беше пресъхнало — водата отдавна бе свършила. Знаеше, че трябва да потърси река веднага щом стане достатъчно светло, за да възстанови донякъде силата на конете и хората. При тази мисъл потупа коня си и му заговори успокояващо. Ако Бог беше с тях, монголите щяха да разберат за измъкването им чак на сутринта, ако не и по-късно. Усмихна се, като си представи как чакат търпеливо жаждата да подтикне маджарите да грабнат оръжията. Доста щяха да почакат.

Докато светлината на утрото от сребристосива ставаше златна, задачите, с които трябваше да се заеме, не му даваха мира. Първото нещо бе да намерят вода. Второто…

Видя някаква тъмна линия отдясно. Отначало помисли, че са дървета или някакви скали. Но в следващия миг тъмните сенки се раздвижиха. Маршалът дръпна юздите и замръзна.

Монголските воини седяха на конете си покрай пътя на армията с готови за стрелба лъкове. Фон Тюринген се опита да преглътне, но гърлото му бе съвсем сухо. Погледът му се плъзна по колоната. Отпред се точеше тънка върволица хора. За Бога, наблизо нямаше дори сигналист, който да надуе тръбата си! Неколцина от рицарите му яздеха малко напред и също дръпнаха юздите, спряха и го погледнаха мълчаливо. Знаеха какво ги чака.

Светът замръзна за страшно много време и фон Тюринген отправи последната си мълчалива молитва, последното разкаяние за греховете си. За последен път целуна пръстена със светите мощи. Докато пришпорваше коня си напред и посягаше към меча си, първите стрели полетяха във въздуха — пищяха като малки деца. Монголите се нахвърлиха върху тънката накъсана колона и касапницата започна.



Байдур и Илугей се върнаха в Унгария. Субодай беше дал почивка на туманите си. Триумфът се четеше на лицето на всеки воин. Посрещнаха ги с барабани и рогове. Воините на Субодай знаеха каква роля е изиграл Байдур за победата им и го посрещнаха с радостни викове, докато влизаше в лагера край Дунава.



Буда и Пеща бяха разграбени и опожарени. Крал Бела беше успял да избяга, но унгарската армия беше изклана. Броячите на Субодай бяха събрали чували с уши и някои говореха за шейсет хиляди убити, ако не и повече. Съгледвачите вече бяха препуснали на запад, но за този сезон туманите щяха да спрат великия си поход, за да натрупат сили от месото и плячкосаното вино.

Субодай изпрати вестоносци при Гуюк и Монгке, за да им каже да се прибират. Походите им бяха постигнали целта си и орлокът предпочиташе да събере всички на едно място, готови да продължат напред към морето.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза