Сребърна империя

Изчака Торогене да вземе решение, докато Темуге кълнеше и се мъчеше да се отскубне. Вдовицата на Угедай поклати глава и се отдалечи с насълзени очи.

— Предай го на Алхун — каза Сорхатани.

Обхванат от отчаяние, Темуге извика за помощ и се загърчи в хватката на Яо Шъ, който го държеше като безпомощно дете.

— Намерихме те в гората, монахо! — изсъска той. — Аз те доведох при Чингис. Как можеш да позволиш курвата на племенника ми да ти заповядва?

— Кажи на Алхун да го довърши бързо — каза Сорхатани. — Поне това мога да направя за него.

Яо Шъ кимна и тя се отдалечи. Темуге съвсем падна духом, когато чу приближаващите стъпки и видя Алхун да влиза в сянката на галерията.

— Чу ли? — попита Яо Шъ.

Очите на мингхан командира гледаха свирепо. Той сграбчи Темуге за рамото и кокалите на стареца изпукаха.

— Чух.

Държеше дълъг нож.

— Проклети да сте и двамата! — изсъска Темуге. — Да се провалите вдън земя дано!

И заплака.

На втория ден след изненадващата атака по зазоряване хората на Бела бяха възстановили стените с потрошени каруци и седла от мъртвите коне. Стрелците бяха постоянно нащрек, но гърлата им вече бяха пресъхнали. Водата едва стигаше за по една глътка сутрин и вечер. Конете също страдаха и Бела се чудеше какво да направи.

Мъчеше се да прогони отчаянието. Вече не мислеше, че докладите от север са преувеличени. Монголският военачалник имаше много по-малко хора, но те бяха разбили превъзхождащия ги противник с невероятна проява на маневреност и тактика, която го караше да кипи от ярост. През остатъка от онзи ужасен първи ден Бела беше очаквал нова атака срещу лагера, но тя така и не дойде. Чувстваше се като в капан тук, смазан сред толкова много хора и коне, които едва имаха място да помръднат. Не разбираше защо монголите не нападат, освен ако не бяха решили да си доставят извратеното удоволствие да гледат как един крал умира от жажда. Дори не заплашваха лагера и се бяха оттеглили далеч отвъд обхвата на стрелите. Бела всъщност едва ги виждаше в далечината. Голямото разстояние създаваше лъжовно чувство за сигурност. От докладите и от собствения си горчив опит той знаеше, че монголите са способни да се движат с невероятна скорост.

Фон Тюринген се приближи до него, поклони се сковано и каза:

— Един от хората ми мисли, че е намерил изход от положението.

Крал Бела примигна. Беше се молил за избавление, но изглеждаше малко вероятно отговорът на молитвите му да е този огромен брадат мъж, все още омацан със съсирена кръв.

— И какъв е той? — попита Бела, като се постара да запази кралското си достойнство под внимателния поглед на рицаря.

— По-лесно е да ти покажа, твое величество — отвърна фон Тюринген.

И без да каже нищо повече, се обърна и тръгна. На Бела не му оставаше друго освен да го последва с нарастващо раздразнение.

Стигнаха до стената и маршалът посочи.

— Виждаш ли онези трима мои хора там?

Крал Бела надникна над стената и видя трима рицари. Бяха свалили броните си, но продължаваха да носят плащовете в жълто и черно на ордена си. Зад тях теренът се спускаше, след което се издигаше към монголския лагер, но не плавно. Имаше един нисък хребет, който вървеше на запад. Надеждата се събуди в сърцето му, докато обмисляше възможностите.

— Не бих рискувал конете през деня, но на тъмно всеки човек тук би могъл да мине под онзи хребет. С малко късмет и ако сме тихи, утре сутринта монголите ще открият пуст лагер.

Бела прехапа устна. Изведнъж го обзе ужас от мисълта да напусне крехкото убежище на лагера.

— Няма ли друг начин? — попита той.

Фон Тюринген се намръщи и веждите му се сключиха.

— Не и без достъп до вода. Не и без много по-голям лагер и материали за укрепления. Толкова сме натъпкани тук, че не ставаме за нищо, ако ни нападнат. Бъди благодарен, че още не са осъзнали колко сме слаби, твое величество. Бог ни показва пътя, но ти трябва да вземеш решението.

— Не можем ли да ги победим в битка, фон Тюринген? Навън има достатъчно място да се построим.

Маршалът на тевтонските рицари пое дъх, за да овладее гнева си. Не беше той онзи, който би трябвало да познава земите около река Шайо. Хората му нямаше откъде да знаят, че само на няколко мили надолу по течението има брод. Вината за ужасяващите загуби беше на краля, а не на неговите рицари. Трябваше да положи усилие, за да остане любезен.

— Твое величество, рицарите ми ще те следват до смърт. Останалите… е, те са уплашени хора. Възползвай се от тази възможност и ги изведи от този проклет лагер. Ще намеря друго място, където да отмъстим на тия козари. Забрави за битката тук, твое величество. Една кампания не може да бъде изгубена само заради един лош ден.

Крал Бела въртеше пръстена на пръста си. Фон Тюринген чакаше. Накрая кралят кимна.

— Добре. Щом се стъмни достатъчно, тръгваме.

Фон Тюринген веднага започна да дава заповеди на хората. Щеше да организира отстъплението с надеждата, че никой монголски съгледвач няма да приближи твърде близко тази нощ.