Сребърна империя

Впери поглед в купчините мъртви войници и коне. Бяха надупчени със стрели, някои все още потръпваха. Слънцето се беше издигнало високо в небето. Бела не можеше да повярва, че е минало толкова време от първите сигнали за тревога.

Монголите продължаваха да нападат. Лагерът имаше само една порта и той изпрати стрелци, които да я пазят срещу нова атака. Видя как фон Тюринген събира рицарите си в колона. Тевтонците свалиха забралата и наведоха копията си. Фон Тюринген изрева да отворят портата. Почти шестстотин рицари пришпориха конете си и препуснаха в галоп навън. Бела си помисли, че няма да ги види отново.

Сети се да изпрати при всяка стена стрелци с пълни колчани. От всички страни забръмчаха тетиви, и той задиша по-бързо, когато чу гърлените викове отвън. Тевтонските рицари бяха в стихията си, врязаха се в монголските ездачи, като използваха тежестта и скоростта си да ги пометат, а враговете ревяха и пищяха. Бела едва сдържаше ужаса си. Вътре в лагера беше гмеж от хора и коне, но огромна част от армията му беше изклана в съня си. Не можеше да избяга. Бяха го хванали в капан и щеше да умре тук. Всички щяха да умрат.

Сякаш мина цяла вечност, преди фон Тюринген да се върне през портата. Блестящата колона рицари беше сведена до не повече от осемдесет, в най-добрия случай сто души. Мнозина се олюляваха в седлата, а от броните им стърчаха стрели. Огромната брада на фон Тюринген беше изцапана с кръв и той приличаше на някакъв мрачен бог. Яростните му сини очи се спряха върху унгарския крал.

Задъханият Бату спря коня си до Субодай. Орлокът стоеше на един нисък хълм и гледаше хода на сражението. Бату очакваше, че военачалникът ще е бесен от начина, по който се беше развила атаката, но вместо това Субодай се усмихна, когато го видя. Бату изчисти полепналата по врата му кал, усмихна се колебливо и каза:

— Рицарите са страховити воини.

Субодай кимна. Беше видял как брадатият гигант помете хората му. Монголските воини бяха твърде близо и не можеха да маневрират, когато рицарите излязоха. Внезапната им атака го изнерви с дисциплината и жестокостта си. Рицарите си пробиваха път през хората му като някакви неуморни касапи и веднага затваряха празнините в собствените си редици, когато другарите им падаха. Но всеки паднал отнасяше със себе си на оня свят по двама или трима воини, преди да успеят да го съсекат.

— Вече не са чак толкова много — отвърна Субодай, макар че атаката беше разклатила увереността му. Не беше забравил опасността от рицарите, но може би бе подценил силата им в подходящото време и място. Онзи брадат маниак беше напипал момента и бе изненадал тумана му точно когато воините виеха победоносно. Въпреки това само малка част от рицарите успя да се оттегли.

За момент Субодай се замисли за нова атака срещу стените, но цената щеше да е твърде висока. Беше натикал маджарите в укреплението им, което бе по-слабо от която и да било дзинска крепост. Съмняваше се, че разполагат с достатъчно вода за толкова много хора, натъпкани на едно място.

Загледа се към равнината и купищата тела, някои все още пълзяха. Атаките бяха смачкали унгарската армия и най-малкото бяха направили на пух и прах самоувереността на врага. Беше доволен, но прехапа устна, когато се замисли как да довърши започнатото.

— Колко време могат да издържат? — неочаквано попита Бату. Буквално беше прочел мислите му и Субодай го погледна изненадано.

— Най-много няколко дни. Докато им свърши водата. Но няма да чакат дотогава. Въпросът е колко хора и коне, колко стрели и копия са им останали. И колко са проклетите им рицари.

Трудно беше да направи точна преценка. Равнината бе осеяна с трупове, но той нямаше представа колко са оцелели и са стигнали до краля си. Затвори очи за момент и си представи района, сякаш летеше над него. Парцаливите му пехотинци все още бяха от другата страна на реката и сигурно гледаха кръвнишки малкия контингент, който беше минал по моста и бе заел позиция от другата страна. А лагерът на краля се намираше между Субодай и реката. Бату отново прочете мислите му.

— Да пратя ли вестоносец при пехотинците да прекосят реката?

Субодай не отговори. Все още не знаеше колко монголски воини са убити и ранени тази сутрин. Ако кралят беше спасил дори половината от армията си, разполагаше с достатъчно сили да започне сражение на равни начала — сражение, което Субодай можеше да спечели единствено ако хвърли всичките си тумани в касапницата. Безценната войска, която беше довел на великия поход, щеше да се стопи в боя с враг със същата сила и воля. А това не го устройваше. Мислеше трескаво и оглеждаше района около лагера. Накрая бавно кимна и този път Бату не успя да се досети какво е решил.

— Какво реши, орлок? Да пратя ли вестоносец през брода?

— Да. Кажи им да избият хората на краля от другата страна на реката. Трябва да си върнем моста, Бату. Не искам кралят да праща хора до реката за вода.

Помълча и добави:

— Щом овладеем моста, ще отдръпна туманите на една миля. Жаждата ще свърши работа вместо нас.