Сребърна империя

Гуюк потръпна, когато коленичилите мъже около него започнаха да повтарят думите, докато не ги казаха всички. Мълчанието се проточи и Гуюк загледа над тях към града отвъд хоризонта, който можеше да види единствено той.

— Заклехме се, господарю — рече Монгке. — Вече сме твои.

Яхна коня си и започна да раздава заповеди на най-близките мингхан командири.

Гуюк продължаваше да държи жълтия пергамент, който сякаш го изгаряше. Чу Монгке да нарежда на туманите да потеглят на север, към Субодай.

— Не. Трябва да замина още тази вечер — каза Гуюк. Погледът му бе стъклен, кожата му приличаше на восък под лъчите на слънцето. Едва забеляза как Монгке приближи коня си до неговия и почти не усети докосването му по рамото си.

— Ще имаш нужда и от другите тумани, приятелю — рече Монгке. — От всичките.

Субодай чуваше как реката тече съвсем наблизо. Носеше се силна миризма на мъже и коне — мокри дрехи, пот, овче месо и тор, всичко това смесено в нощния въздух. Беше вбесен, защото бе гледал как цял мингхан воини бе избит до крак, докато удържаше моста по негова заповед. Войниците бяха изпълнили задачата си и нощта настъпи, без маджарската войска да прекоси реката. Крал Бела беше прехвърлил само хиляда тежки конници да установят предмостие за утре сутринта. Те нямаше да спят, щом монголските лагерни огньове горяха навсякъде около тях. Жертвата си струваше, помисли си Субодай. Крал Бела беше принуден да чака до сутринта, преди да мине по моста и да продължи да преследва монголската войска.

Уморено разкърши схванатия си врат. Не беше нужно да говори на хората си, нито дори да им дава нови заповеди. Те също бяха гледали отпора на мингхана. Слушали бяха виковете на умиращите и плясъка на падащите във водата тела. Река Шайо течеше пълноводна и бърза и воините бързо се издавиха — тежките доспехи ги влачеха към дъното.

Луната не бе пълна, но осветяваше терена достатъчно. Реката блестеше като сребристо въже, което се губеше в сумрака, докато туманите минаваха през плиткия брод. Той беше ключът на плана на Субодай, открит при разузнаването след слизането от планините. Всичко, което Бела бе видял дотук, го беше накарало да вярва, че монголите бягат. Начинът, по който бяха удържали моста, му беше показал, че той е важен за тях. След това Субодай използва тъмните часове, преди луната да се издигне над равнината. Беше риск, при това голям, но орлокът бе толкова уморен от бягането, колкото и хората му.

Сега само парцаливите наборници държаха територията от другата страна на реката. Седяха около хилядите огньове под лунната светлина и се местеха от един на друг, за да създадат впечатлението за огромен лагер. Субодай пък беше повел туманите на три мили на север. Бяха превели конете през брода, без врагът да се усети. Субодай не беше оставил нито един туман в резерва. Ако планът му се провалеше, унгарският крал щеше да прекоси реката по зазоряване и парцаливите пехотинци щяха да бъдат унищожени.

Субодай шепнешком заповяда да ускорят темпото. Нужни бяха часове за преминаването на толкова много хора, особено когато се опитваха да не вдигат шум. Час по час поглеждаше към луната и преценяваше времето, което оставаше до зазоряване. Армията на крал Бела беше огромна. На Субодай щеше да му е нужен цял ден, за да отмъсти достатъчно за загубите си.

Туманите най-после се събраха. Конете пръхтяха и воините закриваха ноздрите им с мърлявите си длани. Шепнеха си и се смееха тихо в мрака, предвкусваха ужаса, който щеше да изпита уж преследващият ги враг. Бяха бягали цели пет дни. Най-сетне беше дошъл моментът да спрат и да ударят.

Субодай видя в сумрака, че Бату се приближава за заповеди. Беше се ухилил. Орлокът запази суровата си физиономия.

— Бату, твоят туман ще удари предната част на лагера, където е кралят им. Изненадайте ги, докато спят, и ги унищожете. Ако успеете да стигнете стените от чували, съборете ги. Приближете колкото можете по-тихо, после оставете стрелите и мечовете да крещят вместо вас.

— Както заповядаш, орлок — отвърна Бату. Като никога при изговарянето на титлата не се долавяше подигравка.

— Аз ще препусна с туманите на Джебе и Чулгетай и ще ги ударя отзад. Те са сигурни къде се намираме и няма да ни очакват. Стените им са безполезни, че и по-лошо — защото се чувстват в безопасност зад тях. Искам да се паникьосат, Бату. Всичко зависи от това да ги разбием бързо. Не забравяй, че са много повече от нас. Ако имат добри командири, могат да се прегрупират. Тогава ще сме принудени да се бием до последния човек и загубите ще са огромни. Не пропилявай войската ми, Бату. Разбираш ли?

— Ще се държа с воините, сякаш са ми синове — рече Бату.

Субодай изсумтя, но каза:

— Тръгвай тогава. Утрото наближава.