Читаем Сребърна империя полностью

— Значи предпочитат да не минаваме реката, така ли, сър Хенри? — Крал Бела се изкиска приятелски. — Дни наред усещат как им дишаме във вратовете и сега им се иска да ги оставим да отстъпят на спокойствие.

— Щом казвате, господарю. Но това е единственият мост на сто мили по реката, ако не и повече. Трябва да ги изтикаме тази вечер или утре сутринта.

Бела за момент се замисли. Настроението му беше чудесно.

— Когато бях момче, сър Хенри, обичах да събирам миди на езерото Балатон. Те се впиват в камъните, но с ножчето си успявах да ги изчегъртам и да ги пусна в гърнето! Разбираш ли накъде бия, сър Хенри?

Разсмя се на собственото си остроумие, но рицарят само леко се намръщи в очакване на заповеди. При вида на такъв безчувствен другар по оръжие кралят въздъхна. Хуморът не беше на почит сред рицарите с тяхната сурова версия на християнството. Полъх на вятъра донесе до тях миризмата на печено свинско и крал Бела плесна доволно с ръце и взе решение.

— Изпрати стрелци, сър Хенри. Нека се поупражняват малко с мишените преди залез-слънце. Удари ги здраво и ги прогони от другата страна на реката. Достатъчно ясно ли се изразих?

Рицарят сведе глава. Сър Хенри Брейбрук имаше цирей на крака, който трябваше да се среже, както и разранено стъпало, което като че ли започваше да гние под превръзката, въпреки че беше опитал какви ли не мехлеми и лапи. Храната, която го очакваше, беше рядка супа и стар хляб, може би и малко кисело вино, за да го прокара през сухото си гърло. Яхна внимателно коня си, скован от болежките. Не се радваше на клането, макар че безбожните монголи заслужаваха да бъдат изтрити от лицето на Христовата земя. Въпреки всичко щеше да изпълни заповедта на краля — нали бе дал рицарската си клетва.

Хенри Брейбрук предаде кралската заповед на един отряд стрелци — четири хиляди мъже под командването на унгарски принц, когото не харесваше и не уважаваше. Остана само колкото да ги види как потеглят към моста, след което се нареди с куркащ стомах на опашката за супата и хляба.



Чагатай погледна към яркото слънце. В дясната си ръка държеше пожълтял пергамент, който бе пропътувал повече от хиляда мили през пътните станции. Беше покрит с петна и мърляв, но няколкото изписани на него реда накараха сърцето му да затупти бясно. Вестоносецът, който го беше донесъл, още стоеше коленичил и чакаше. Чагатай бе забравил за него в мига, в който започна да чете. Посланието, надраскано набързо с дзински знаци, беше точно онова, което очакваше от години. Угедай най-сетне беше умрял.

Това променяше всичко. Сега Чагатай беше последният оцелял син на Чингис хан, последният пряк потомък на основателя на държавата, на хана на хановете. Почти чуваше гласа на стареца, докато мислеше какво предстои. Беше време за безмилостни действия, трябваше да грабне властта, която му беше обещана навремето, която бе негова по право. Очите му се насълзиха, отчасти от спомените за младостта. Най-сетне можеше да стане онзи мъж, когото би искал да види баща му. Несъзнателно смачка жълтия пергамент в юмрука си.

Субодай щеше да се изправи срещу него, или най-малко щеше да застане на страната на Гуюк. Орлокът никога не го беше обичал. Щеше да се наложи да бъде убит тихомълком, просто нямаше друг начин. Чагатай кимна замислено — това просто решение отваряше различни пътища за предстоящите дни. В двореца на Каракорум беше чул брат си да говори за верността на Субодай, но знаеше, че никога не би могъл да се довери на орлока. Просто помежду им имаше твърде много неща и той бе видял смъртната закана в студените очи на военачалника.

Каракорум беше ключът за ключалката, сигурен беше. Нямаше история на пряко наследяване на властта, поне сред племената. Ханът винаги се избираше сред онези, които бяха най-подходящи за водачи. Нямаше значение, че Гуюк е най-големият син на Угедай или че Угедай бе предпочел него — та нали самият той не беше най-големият от братята си. Народът не познаваше любимци. Щяха да приемат онзи, който държи града. Щяха да тръгнат след човека, имащ силата и волята да превземе Каракорум. Усмихна се. Имаше много синове, които да изпълнят стаите на онзи дворец. Синове, които щяха да продължат линията на Чингис до края на човешката история. Във въображението си видя замайваща картина на империя, простираща се от Корио на изток до западните държави, под властта на един-единствен силен хан. Дзинските владетели никога не бяха мечтали подобно нещо, но територията беше огромна и го изкушаваше да се опита да я овладее цялата.

Чу стъпки зад себе си. Прислужникът му Сунтай влезе в стаята. Като никога, Чагатай беше научил новина преди началника на шпионите. Усмихна се, като видя, че грозното му лице е зачервено, сякаш е тичал.

— Време е, Сунтай — каза Чагатай с блестящи от сълзите очи. — Ханът е мъртъв и трябва да събера туманите си.

Слугата му хвърли поглед към коленичилия вестоносец и след кратък размисъл зае същата поза и сведе глава.

— Твоя воля, господарю.

31.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза