Читаем Сребърна империя полностью

— Реката е ключът. Досега само бягаме и бягаме. Те няма да очакват атака от нас, особено сега. Ще ни притиснат, когато видят, че започваме да преминаваме реката, но ние ще ги задържим със стрели. Привечер искам те да са от тази страна, а туманите ни — от другата. Точно това би очаквал кралят им от враг, когото можеш да подгониш с такава лекота. — Субодай се усмихна. — След като пресечем Шайо, искам последният мингхан да задържи моста. Той е единственото слабо място в приготовленията ми, Бату. Ако тези хиляда воини бъдат смазани бързо, врагът ще се добере до нас и ще изгубим преимуществото на тясното място.

Бату се замисли за моста, който беше видял при първото преминаване, когато туманите препускаха в тръс към Буда и Пеща. Беше каменен, достатъчно широк, за да минат по него дузина коне един до друг. Би могъл да го държи дни наред срещу рицарите, но маджарските стрелци щяха да пускат десетки хиляди стрели от бреговете. И в крайна сметка защитниците на моста щяха да паднат до един. Въздъхна и попита:

— Това ли ще е задачата ми, орлок? Поредното самоубийствено поръчение, което не би трябвало да преживея? Просто искам да съм сигурен, че съм разбрал заповедта ти правилно.

За негова изненада Субодай се изкиска.

— Не, не е за теб. Ти ми трябваш утре преди зазоряване. Оставям на теб кого да посочиш за задачата. Не бива да отстъпват пред атаката, Бату. Погрижи се да го разберат. Унгарският крал трябва да е сигурен, че смятаме да избягаме, че не можем да се изправим срещу армията му. И удържането на моста ще го убеди в това.

Бату кимна и се помъчи да скрие облекчението си. Туманът на Джебе вече беше потеглил, препускаше възможно най-бързо по моста и се събираше от другата страна на реката. Бату чу тръби откъм маджарите, обърна се и прехапа устна: врагът продължаваше да скъсява разстоянието.

— Много кръв ще се пролее, Субодай — тихо каза младежът.

Орлокът го погледна преценяващо със студените си очи.

— Ще ги накараме да платят за загубите ни. Имаш думата ми. А сега иди подбери хората си. Погрижи се да имат факли, с които да осветят моста по залез. Не искам никакви грешки, Бату. Чака ни напрегната нощ.



Темуге крачеше нервно по коридора пред покоите на лечителя. Беше пребледнял от приглушените викове, които се чуваха отвътре, но не можеше да се върне там. При първия разрез в рамото на Хазар беше изтекла бяла течност, която вонеше толкова отвратително, че той не се сдържа и си изповръща червата. Хазар стискаше зъби и мълчеше, но се разтрепери, когато ножът се заби по-дълбоко и започна да дълбае. Черната паста още беше на езика му и Темуге си помисли, че брат му халюцинира, когато започна да вика Чингис. И излезе, притиснал с ръкав устата и носа си.

Слуги подтичваха по коридора и мъкнеха какво ли не, от храна до строителни материали. Сорхатани, жената на племенника му, беше започнала да се готви за обсада едва ли не от деня на смъртта на Угедай. При тази мисъл Темуге се усмихна презрително и за момент му се прииска Чингис да можеше да се върне и да й набие малко ум в главата. Градът не можеше да издържи, това го разбираше и най-големият глупак. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да пратят човек при Чагатай и да започнат преговори. Единственият останал жив син на Чингис не беше толкова силен, че преговорите да са безсмислени. Темуге бе предложил себе си като пратеник, но Сорхатани само му се усмихна и му благодари, след което го отпрати. Темуге кипна, като се сети за това. Точно когато държавата се нуждаеше от вещото му мнение, той трябваше да се разправя с жена, която не разбираше нищо. Отново закрачи и трепна, когато Хазар изкрещя пак, този път по-силно.

Градът се нуждаеше от силен регент, а не от вдовицата на Угедай, която бе дотолкова зашеметена от мъка, че се беше оставила Сорхатани да я води. Темуге си помисли дали отново да не повдигне настоятелно въпроса. Колко пъти се бе приближавал до управлението на държавата? Духовете бяха срещу него преди, но сега имаше чувството, че костите са хвърлени и висят във въздуха. Градът бе ужасен, усещаше го. Нима не беше време за силен мъж, за брат на самия Чингис, който да хване здраво юздите? Изруга под нос, като си спомни онзи старши командир, Алхун. Беше се опитал да го проучи, да прецени мнението му за двете жени, които управляваха Каракорум. Алхун беше разбрал намеренията му, сигурен беше, но го отряза — просто му обърна гръб и Темуге остана да зяпа опулено след него.

Лечителят излезе, бършеше кръвта и гнойта от ръцете си.

— Съжалявам. Туморите бяха твърде дълбоки и твърде много. Военачалникът нямаше да живее още дълго. Изгуби много кръв. Нищо не можех да направя.

Темуге стисна юмруци, обхванат от внезапен гняв.

— Какво? Какво искаш да кажеш?! Нима е мъртъв!

Лечителят го погледна тъжно.

— Той знаеше, че рискът е голям, господарю. Съжалявам.

Темуге го бутна настрани и влезе в стаята. Едва не повърна пак от вонята.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза