Сребърна империя

Погледна широката платформа, която щеше да позволи на стрелците да се съберат и да стрелят надолу към нападателите, и слезе по стъпалата от вътрешната страна на стената. На равни разстояния бяха вдигнати дървени навеси, под които щяха да се пазят колчани със стрели, вода, железни и глинени гърнета, пълни с барут. Градските стражи трупаха запаси храна с цялата бързина, на която бяха способни, препускаха на стотици мили във всички посоки, за да реквизират произведеното от селяните. Пазарите и кошарите бяха опразнени, а собствениците получаваха само бележките на Темуге, че ще бъдат обезщетени по-късно. В града вече се усещаше страх и никой не беше посмял да протестира. Сорхатани знаеше, че по пътищата на изток има бегълци. Някои семейства се изнасяха с надеждата да избегнат предстоящата разруха. В по-мрачните си моменти се съгласяваше със заключенията им. Йенкин беше издържал срещу великия хан цяла година, но пък стените му бяха яки, строени поколения наред. Каракорум изобщо не беше замислен да издържа на обсади. Не беше такъв планът на Угедай за белия град в пустошта.

Видя Торогене заедно с Яо Шъ и Алхун. И тримата я гледаха с очакване. Нищо в града не се случваше, без да е минало през ръцете й. Сърцето й се сви при мисълта за поредните стотици проблеми и трудности, но в същото време част от нея неимоверно се наслаждаваше на новия й авторитет. Значи такова беше усещането! Точно това бе познал съпругът й — другите да гледат теб и само теб. Изкиска се, когато си представи как Чингис научава, че създадената от него държава се управлява от жена. Помнеше думите му, че в бъдеще хората му ще носят по-хубави дрехи, ще ядат изтънчена храна и ще забравят какво му дължат. Отново надяна сериозна физиономия, преди да стигне до Яо Шъ и Торогене. Още не беше забравила онзи свиреп дърт дявол с жълтите очи, но имаше и други грижи, а Каракорум беше в опасност. Не вярваше, че правото й върху земите на предците ще се задължи дълго след като Чагатай стане хан на хановете. Синовете й можеше да бъдат убити при чистката на новия владетел, който щеше да постави свои хора начело на войските на държавата.

Бъдещето зависеше от това да забавят Чагатай достатъчно дълго, за да може Гуюк да се върне. Нямаше друга надежда и друг план. Сорхатани се усмихна на онези, които я очакваха. По лицата им бяха изписани собствените й тревоги. Сутрешният вятър разроши косата й и тя я приглади с длан и отсече:

— Е, да почваме. Какво имаме за тази сутрин?

Докато препускаше, Кисрут ругаеше бащата небе. Опипа охлузената си шия. Изобщо нямаше представа, че крадците по пътищата са станали толкова дръзки. Още потръпваше, като си спомнеше как онзи изскочи иззад дървото и сграбчи чантата на гърба му. Едва не го бе смъкнал от седлото. Е, щеше да каже на стария Гурбан и щяха да видят те! Никой нямаше право да заплашва вестоносците.

Вече виждаше гера, който бележеше двайсет и петата миля от прехода, и както винаги се опита да си представи някоя от големите пътни станции. Беше чувал разкази на минаващи ездачи, макар понякога да си мислеше, че преувеличават, като го гледат как поглъща всяка дума. Отделна кухня, специална храна само за ездачите. Запалени фенери през цялото денонощие, конюшни от полиран дъб, безброй прекрасни коне, готови да препуснат в степта. Казваше си, че един ден ще види всичко това и ще бъде уважаван сред събратята си. Често си мечтаеше така, докато яздеше напред-назад между двете станции, които бяха толкова малки и бедни, че се състояха само от по няколко гера и оградено за конете място. Градските вестоносци сякаш донасяха със себе си и великолепието на Каракорум.

На неговия пост нямаше нищо подобно. Той се управляваше от Гурбан и други двама сакати с жените им и това, изглежда, напълно ги задоволяваше. Кисрут беше мечтал да пренася важни съобщения и сърцето му още туптеше от думите на изтощения ездач. „Убивай хора и коне, ако се наложи, но стигни до Гуюк, до наследника. Това е лично за него“. Кисрут не знаеше какво носи, но със сигурност бе нещо важно. С нетърпение чакаше да го предаде на брат си и да повтори думите пред него.

С раздразнение видя, че не го чака никой. Гурбан сигурно спеше, наквасен с айрага, който жена му беше направила миналата седмица. Типично за стария пияница — да проспи най-важното послание в живота си. В живота им. Кисрут нарочно дрънна звънчетата още веднъж, докато слизаше от седлото, но герите си останаха все така притихнали, само от единия се издигаше струйка дим. Да не би всички да бяха решили да отидат на риба? Беше ги оставил преди три дни, за да отнесе няколко маловажни съобщения до другата станция.

Ритна вратата на гера, но не влезе. Писмото му вдъхваше самоувереност.

— Какво има? — обади се сънено брат му. — Кисрут? Ти ли си?

— Че кой друг? Аз съм! — рязко отвърна Кисрут. — Пристигам с много спешно писмо от Каракорум. И те заварвам да спиш!

Вратата се отвори и брат му излезе, търкаше очи. Рогозката, върху която беше спал, се бе отпечатала на лицето му. Кисрут се помъчи да овладее гнева си.