Читаем Сребърна империя полностью

— Е? Тук съм, нали? — каза брат му.

Кисрут поклати глава.

— Знаеш ли какво? Аз ще го отнеса. Кажи на Гурбан, че по пътя за насам има крадци. Едва не ме свалиха от коня.

Брат му се ококори, както и трябваше. Никой не смееше да напада вестоносци.

— Ще му кажа, разбира се. Искаш ли аз да продължа с тази чанта? Тръгвам веднага, щом е толкова важно.

Кисрут вече беше взел решение, а и, честно казано, не искаше вълнуващото преживяване да приключи толкова бързо.

— Връщай се да спиш. Аз ще отнеса съобщението до следващия пост.

Изведнъж му се прииска да е далече оттук.

30.

Ден след ден туманите на Субодай отстъпваха пред унгарските конници. Бату вече беше изгубил броя на опитите на унгарския крал да завърже сражение. Пехотинците и от двете страни ги забавяха, но през първия ден след отдалечаването от Дунав крал Бела беше изпратил в атака двадесет хиляди кавалеристи. Субодай бе гледал безстрастно как приближават последните му редици и накрая с вбесяващо за Бату спокойствие заповяда да пуснат няколко залпа стрели, а окъсаните наборници се хванаха за седлата и се оставиха да ги мъкнат цели три мили, докато между противниците отново не зейна достатъчно разстояние. Когато се осмеляваха да приближат, маджарските конници биваха посрещани от облаци черни стрели, пуснати със смразяваща кръвта точност. Монголските мингхани имаха невиждана дисциплина: препусваха срещу врага, изстрелваха два залпа и се връщаха при туманите.

Първият ден бе най-тежкият, с непрекъснати атаки, които трябваше да се отблъскват. Субодай се беше подлудил от усилия да поддържа дистанция между двете войски, докато Буда и Пеща не изчезнаха от поглед. Когато слънцето залезе, той се усмихна при вида на огромния укрепен лагер, издигнат от армията на Бела. Беше почти като град. Маджарските войници натрупаха в равнината чували с пясък на височината на човешки ръст във формата на огромен правоъгълник. Бяха носили този товар по целия път от Дунав. Това донякъде обясняваше защо не бяха успели да настигнат монголите. Впечатленията на Субодай за краля се оказаха верни — само той и висшите му офицери почиваха зад сигурността на стените от чували. Останалата армия лагеруваше на открито. Кралят обръщаше на войниците си толкова малко внимание, колкото и на слугите си.

Унгарският крал сигурно очакваше да се храни и да спи добре в командната си шатра, но всяка нощ Субодай изпращаше хора с рогове и дзински фишеци, които да държат унгарската войска будна. Искаше да си има работа с уморен и изнервен крал, докато самият той спеше и хъркаше, а личната му стража се хилеше около гера му.

Следващите няколко дни бяха по-спокойни. Крал Бела като че ли разбра, че няма да може да ги накара да се обърнат и да се изправят срещу войската му. Атаките продължиха, но изглеждаха почти като перчене — рицарите се приближаваха, размахваха мечове и сипеха проклятия, а после триумфално се връщаха обратно.

А туманите продължаваха да отстъпват миля след миля. Някои от конете окуцяваха и бързо ги убиваха, макар че така и нямаха време да ги нарежат за месо. Пехотинците, които тичаха покрай конниците, бяха калени, но въпреки това някои от тях също не издържаха. Субодай заповяда всеки, който изостане, да бъде оставен само с меч, но туманите му бяха тренирали дълго време с парцаливите пехотинци и бяха водили сражения, така че си затваряше очите, когато воините му качваха пешаците на седлата зад себе си или ги връзваха на резервните коне.

Към следобеда на петия ден бяха изминали близо двеста мили и Субодай бе научил за врага всичко, което искаше да знае. Река Шайо беше пред него и през по-голямата част от сутринта той даваше заповеди за преминаване на единствения мост. Туманите не можеха да рискуват да бъдат приклещени до реката и нямаше нищо чудно, че маджарските конници започнаха да ги притискат все повече. Познаваха добре тукашната земя.

Когато слънцето премина зенита, Субодай извика при себе си Бату, Джебе и Чулгетай и каза:

— Джебе, искам туманите ти да прекосят реката без никакво бавене.

Военачалникът се намръщи.

— Ако бях на мястото на унгарския крал, щях да ударя сега, когато реката не ни позволява да маневрираме. Със сигурност знае, че мостът е само един.

Субодай се обърна в седлото и се загледа в реката, която се намираше само на няколко мили. Туманът на Чулгетай вече беше до брега. Не можеха да останат тук, пред дълбоката река.

— Кралят ни преследва вече пет дни. Според него ние ще избягаме направо към планините и ще бъдем прогонени отвъд тях. Мисля, че ще ни остави да се оттеглим, но ако не го направи, пак ще разполагам с двайсет хиляди души, готови да му покажат грешката му. Тръгвай по-бързо.

— Твоя воля, орлок. — Джебе сведе глава и препусна да даде заповедта на тумана си.

Бату прочисти гърлото си. Изведнъж се почувства неудобно в присъствието на Субодай.

— Не е ли време да разкриеш плановете си на по-простите военачалници, орлок? — Усмихна се, докато говореше, за да намали хапливостта на думите си.

Субодай го погледна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза