Сребърниците

— Пиктограмата, обозначаваща жена, просто препращаше към дъщерите на Йов — благо ми обясни тя. — Не синовете му, а трите му красиви дъщери! Същото се отнася и за следващата следа. Псалм първи от старозаветния Псалтир. Глава осемдесет и четвърта, стих единайсети. Righteousness, truth, mercy and peace.

— Милост, истина, правда и мир. Четирите Божии дъщери.

— Нали? Дъщери! Дъщери, татко.

Вече разполагах с ключа с отговорите, така че лесно се досетих, че и в следващата следа — онази за Лулува, Аван и Азура — не се крие никакъв неясен езотеричен смисъл. Сега вече схващах. Анджелина просто е имала предвид трите дъщери на Адам и Ева.

Така, както тя беше моя дъщеря.

Усмихна ми се.

Последното съобщение представляваше изображение на жезъла на Асклепий, последвано от числата 4 и 22 и символа ♀.

— Реших, че жезълът на Асклепий препраща към Битие, а числата 4 и 22 означават глава и стих — въпросително заявих аз.

— А за какво се разказва в тази глава?

— За децата, които сестрите на Каин и Авел им родили. И за техните деца.

— И какво пише в стих двайсет и втори?

— Доколкото си спомням, Села родила син и дъщеря.

— Дъщеря ѝ се казвала Наама. Защо според теб сложих символа за жена до главата и стиха?

— Като препратка към Наама.

— А коя е била тя?

— Дъщерята! Просто не сме били на една и съща вълна. Трябваше да разгадая тези ребуси.

На лицето на Анджелина се изписа най-сладката усмивка на света. Така ми напомни на Даян.

— Мхм. Трябваше, татко.

Двадесет и трета глава Гостите

1

Амитерно, неделя

— Къде се изгуби вчера? — попита ме Козимо на закуска, след което почука едно рохко яйце по главата. — Липсваше ни.

Оставих подноса със земели, омлет, сок и кафе на масата пред мен.

— Случи се нещо — обясних му аз.

— Така ли?

— До късно ли стояхте?

— Докъм един сутринта. Какво се е случило?

— Сдобих се с дъщеря.

— Сдобил си се с… какво?

Разказах му за Анджелина.

— Не знаех, че имаш дъщеря — възкликна той.

— Нито пък аз.

— Боже господи!

— Дори не знаех, че Даян е имала дъщеря.

— Даян от МНД?

— Имахме връзка преди повече от двайсет години.

Козимо объркано поклати глава.

— Анджелина е онази, която ме преследваше през пялото това време — добавих аз. — Тя е… особена.

— От кого ли го е наследила? — зачуди се Козимо и се изкиска.

2

След закуска той си позволи да подръпне няколко пъти от лулата на паркинга, а после отидохме да вземем Анджелина от пансиона, в който беше отседнала. Накрая тръгнахме заедно към разкопките.

От магистралата се вдигаше прах. Слънцето трептеше насред безоблачното небе. В колата беше потискащо горещо. През повечето време мълчахме. Анджелина се беше умълчала и изглеждаше смутена. Козимо се беше съсредоточил върху карането. В главата ми беше пълна бъркотия от щастливи мисли. Вълнувах се, бях нервен и изобщо не ми се говореше.

Козимо паркира под сянката на едно голямо дърво. Тъкмо слязохме от колата, когато към нас зави черен VIP микробус. След това леко ни избибипка.

— Това със сигурност е Уилям — реших аз.

Страничната врата се отвори. От микробуса слязоха Макнамара и Алекзандър Дъръм Лойд. Последна се появи Изабела Конти, чието лице грееше като на влюбена млада жена. Смехът ѝ, предизвикан от нещо, което Алекзандър току-що бе казал, звънтеше жизнерадостно. Той ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да слезе. Погледът му блестеше самоуверено на фона на слънчевата светлина. Толкова беше готин, че направо ми се повдигаше. Дори тези идиотски мустаци му отиваха.

— Бьорн! — развълнувано се провикна Уилям.

Този вик сигурно можеше да се измери по скалата на Рихтер.

— Уилям — сдържано отвърнах аз.

— Виж кого доведох — подкани ме той, махвайки с ръка към Алекзандър и Изабела. — Реших, че заслужават да присъстват на отварянето на саркофага.

Алекзандър все още не беше пуснал ръката на Изабела. Те сплетоха пръсти.

Уилям весело се засмя. Мислел си е, че това е мил жест, който щеше да ни зарадва.

— Колко хубаво — студено отбелязах аз. — Добре дошли.

Алекзандър и Изабела ме поздравиха с глуповати физиономии. Сякаш и двамата се досещаха какви мисли ми минават през главата. Козимо се усмихна на Изабела. Тя му намигна, след което взе една цигара от малката си дамска чанта и я запали. Козимо се възползва от случая да извади лулата си. След това се обърна към Уилям с научната му титла, докато смучеше лулата, опитвайки се да разгори тютюна, а той му отговори със същия по-скоро официален тон.

— Анджелина! — извика Макнамара. Сякаш изтрещя гръмотевица. — Радвам се да те видя.

— Hey, чичо Уилям — тихо го поздрави тя.

Той я прегърна и погледна към мен.

— Доколкото разбирам, двамата най-накрая сте си поговорили — отбеляза после и ме потупа по рамото. Здраво. Приятелски. — Поздравления! Не всеки ден човек се сдобива с чисто нова дъщеря! Вече отгледана и готова за живота! Надявам се, че ни прощаваш за малката ни игра.

Игра… Та той я беше използвал, за да ме шпионира.

Алекзандър и Изабела ме поздравиха едновременно. Макнамара явно им беше разказал историята.

Аз самият сякаш бях пропаднал в черна дупка.