Сребърниците

Разбунването на духове беше израз с относителна стойност. Когато светът осъзна мащаба на откритията ни, се разпадна само за няколко седмици. Скромният послепис в писмото от Пилат Понтийски до императора. Колекцията от писма, написани от Атик Сенецион, която потвърди твърденията на прокуратора. Криптата със саркофага му и жалките останки на един от най-мразените мъже в историята на християнството. И трийсетте сребърника, предназначени за нечие забавление. Само по себе си всяко от тези открития беше най-вече странно. Няколко писма, кости и останки… Вярващите започнаха да се съвземат едва когато от Ватикана отрекоха съмнителните ни тълкувания на откритията, наричайки ги еретични, и заявиха, че петнят името на Исус. Защото какво всъщност твърдяхме? Нима директно не заявихме, че Юда е бил разпнат вместо Исус и че възкръсването на третия ден е представлявало добре планирана измама? Протестите в Рим, Париж, Лондон и Вашингтон бяха израз на разбираем гняв. Водещи теолози и историци християни разкъсаха откритията ни на парчета. Наистина ли бяхме намерили Пилат? Не можеше ли да е всеки? Какво всъщност доказваше някакъв си надпис на саркофаг? Въобще можеше ли да се приеме, че писмата, които предполагаемо са били написани от Пилат Понтийски и Атик Сенецион, са достоверни? Те бяха продукт на време, пълно с апокрифи и фалшификати. Дори фактът, че историята, разказана от Атик Сенецион, потвърждава твърденията в послеписа на Пилат, не успя да убеди критиците ни. И двете писма най-вероятно представлявали координирана фалшификация, целяща да дискредитира това „гибелно суеверие“, както се изразява римският историк Тацит. Защо да вярваме точно на тези текстове? В Новия завет има писания, обявени за достоверни от безброй изследователи. Какво доказва автентичността на нашите писма?

И преди съм бил обект на критика. Нищо не можеше да разклати убежденията на вярващите. Повечето хора имаха нужда от нещо, в което да вярват. Богът или боговете — независимо дали ставаше въпрос за Господ, Зевс или Один — придаваха смисъл на съществуването. Даваха му посока. Нещо по-голямо от нас. Когато сме развили абстрактно мислене в зората на човечеството, митологиите са били сред първите неща, които сме измислили. Така се появили боговете, излизайки от невидимите си владения — могъщи планини, вековни дървета и не на последно място — обсипаното със звезди небе — и навлизайки в живота ни. Ние, хората, винаги сме почитали богове, като хиляди от тях вече са потънали в забвение.

Разклащането на религиозни представи никога не се приемаше добре. Защото какво би станало, ако Юда изобщо не е бил принцът на злото, а Пилат е станал жертва на длъжността си? Религиите не се оформяха от неоспорими истини, а от човешките култури и нужди. За някои от нас християнството представляваше митология като староскандинавската, гръцката и египетската. Но 2.3 милиарда души вярваха, че Бог е забременил девица и е позволил да приковат сина Му към кръст, за да може Той да умре, изкупвайки хорските грехове. Ако вярвахме в тази история, ни беше гарантиран вечен живот в рая. По-лоша съдба очакваше онези от нас, които вярваха в християнския Бог и сина Му толкова, колкото и в богове като Один, Зевс и Амон Ра.

— Какво ще правиш сега? — попита Анджелина рано една вечер, докато седяхме на терасата на вилата и вечеряхме. Бях ѝ разкрил типично норвежката концепция за рибни кюфтенца с бял сос, които тя опита с голяма доза скептицизъм и много кураж.

— Ще подремна.

— Имам предвид за в бъдеще.

Разказах ѝ за проекта, по който работех в момента. За произхода на староскандинавските богове и причината, благодарение на която вярата в тях толкова векове успяла да устои на напора на християнството, докато мисионерите му са привличали останалата част от света на негова страна.

— Вълнуващо — отбеляза тя.

— С няколко от студентите ми скоро ще заминем за Азов и Южна Русия. Нали знаеш, Кавказ, районът между Черно, Азовско и Каспийско море.

— Мога ли да дойда с вас? — попита тя.

Времето беше спряло. Морето бе в отлив и сред него плаваха купчини изгнили водорасли. Морето лениво се плискаше в гладките, полегати скали. Една рибарка изкряка, уморена от живота. Бил съм тук и преди, писал съм тези думи и преди, живял съм този живот и преди.

Размишлявах. Пишех. Веднъж някой каза, че съществували два вида археология. Историческа. И духовна: разкопките в мозъка.

— Татко? — провикна се Анджелина.

От очите ми рукнаха сълзи.

— Тук съм — изграчих аз.

— Къде си?

— Горе.

— Пишеш ли?

Да, ангел мой, тихо плета своята паяжина от думи и спомени.

Тогава Сатана влезе в Юда (…)

Евангелие на Лука

(…) законопрестъпност тежи върху него;

той легна; няма вече да стане.

Дори човекът, който беше в мир с мене,

комуто се осланях, който е ял хляба ми,

дигна против мене пета.

Псалтир

Важни персонажи