Сребърниците

— Е, ще слезем ли долу? — развълнувано предложи Макнамара.

Разкопките бяха оградени с прозирни строителни огради, към които беше закачен зелен брезент. Трябваше да минем през една врата, за да слезем надолу по склона, по който се стигаше до амфитеатъра. Козимо и Анджелина вървяха най-отпред, следвани плътно от Алекзандър и Изабела. Той отново я хвана за ръка. Двамата с Макнамара вървяхме най-отзад по стръмната пътека.

Уилям ме настигна и ме потупа по ръката.

— Съжалявам, че използвах Анджелина — каза той.

— Не го мисли.

— Старо професионално изкривяване. Преди да стана оперативен шеф в МНД, работех за британските разузнавателни служби.

— Тогава със сигурност ще ми простиш за блъфа за Гней Юлий Агрикола.

— Анджелина ми спомена за това — сдържано каза той. — Всъщност се разочаровах. Помислих си, че историята за завладяването на Британия трябва да се пренапише.

— Кога пристигнахте?

— Кацнахме вчера вечерта.

— В Рим ли?

— Да, на летище „Леонардо да Винчи“.

— В хотел ли пренощувахте?

— Аз — да — отвърна той и се подсмихна, след което добави: — Алекзандър имаше други планове.

Аз погледнах надолу към него и Изабела. Вървяха по пътеката, хванати ръка за ръка. Той каза нещо, което я разсмя. Тя облегна глава на рамото му.

Помислих си: снощи са спали заедно в леглото ѝ.

Двадесет и четвърта глава Сребърниците

1

Амитерно, неделя

Слънцето лениво светеше горе на яркосиньото небе. Толкова беше горещо, че въздухът трептеше така, сякаш се състоеше от прозрачни гирлянди. Вятърът около нас завихряше ситния пясък. Над разкопките се образува трептящ купол от прахоляк. Няколко от нас беззвучно простенахме, когато през местността мина прохладен ветрец.

Френският технически ръководител ни приветства с развълнуван вик. Всички заедно влязохме в бараката на ръководителите. Докато чакахме екипите, изпихме по една чаша кафе с французина и асистентите му. Можехме да започнем работа едва след литургията. Тогава работниците щяха да се върнат от местната църква, изпълнени с транссубстантивиран хляб и вино и съвсем немалко Свят дух, и щяха да са готови за действие.

Потискащата жега се усещаше като допира на болен от треска човек. Двайсет и няколко души се качихме нагоре по стълбите към възвишението с храма и застанахме пред обособената палатка пред входа. Аз, Козимо и Анджелина. Алекзандър и Изабела. Уилям. Археологическите ръководители. Шестима кандидат-магистри. Четирима представители на италиански и местни археологически власти. От МНД бяха наели една фотографка, която да осигури снимки на медиите. Фотоапаратът ѝ изщрака. Бяха позволили и на един оператор от телевизията да влезе с нас.

Алекзандър и Изабела се хванаха за ръце, щом тръгнахме надолу по каменните стълби към криптата. Вратата беше широко отворена. Влязохме в погребалната камера един по един. В четирите ъгъла на помещението бяха включени прожектори. Точно до входа бръмчеше един преносим климатик, оставен в опит да се охлади нагрятата крипта. Чух как Изабела и Алекзандър ахват. Беше горещо, така че той си свали сакото. Ръката на Изабела се плъзна по гърба му.

— Фантастично! — промърмори Макнамара.

От вибрациите на гласа му от стените падна прах.

Той, Алекзандър и Изабела тръгнаха из погребалната камера, изпълнени със страхопочитание. Любуваха се на мозайките и разглеждаха украсите.

2

Студентите по археология измериха каменния капак на саркофага и наредиха шест здрави дървени куба на земята. След това техническият ръководител им даде знак и те започнаха да бутат капака. Беше тежък. Разнесе се стържещ звук. Избутаха го сантиметър по сантиметър.

От саркофага се надигна воня на застоял въздух, от която ни се повдигаше. Опитахме се да надникнем в него, но светлината от прожекторите не го осветяваше напълно.

Студентите хванаха краищата и средата на капака, вдигнаха го и го оставиха върху дървените кубове.

Ние тържествено се приближихме до саркофага и погледнахме вътре.

Изабела се хвана за ръката на Алекзандър. Козимо дъвчеше изгасналата си лула. Анджелина ми хвърли очаквателен поглед. Уилям присви очи и се вторачи в покойника.

Защо веднага се плашим, щом видим някой скелет? Сигурно защото той ни напомня за пропастта, към която всички сме се запътили.

Смъртта. Абсолютната крайна спирка.

Пилат Понтийски е бил положен в саркофага по гръб и със сплетени на гърдите ръце. Представих си трупа му. Не беше останало много от него. Дъното на саркофага беше осеяно с кости.

3

В смъртта няма нищо достойно.

Тя не ни отнема само живота. Взима всичко, което ни прави хора. Всички сме равни пред нейното лице. Тя не се интересува дали си крал, или роб.

Да умреш означава да напуснеш една общност, но и да се присъединиш към нова. Задругата на мъртвите.