Привършихме с вечерята си. Говорехме общи приказки. Страхувах се да не кажа пак някоя глупост. Келнерът ни попита дали искаме десерт. И двамата бяхме сити, така че отказахме.
— Беше приятно, Бьорн — отбеляза тя, след като бяхме платили. — Не съм свикнала да излизам с мъже.
Замислих се какво има предвид. Долових, че ме харесва. Не беше задължително това да означава нещо. Може би само се държеше възпитано. Едва ли искаше да обиди колега учен от Норвегия. Но по принцип ме биваше в долавянето на искрите, които рядко прехвърчаха между мен и другия пол.
— Не ви ли липсва мъжката компания? — открито попитах аз. Твърде късно осъзнах, че този въпрос представлява нож с две остриета.
— Като монахиня съм длъжна да спазвам правилата на своя орден. Да не говорим за отдадеността на Бог — извинително добави тя. — Избрали сме своя път. Един от обетите, които сме поели, е за целомъдрие.
„Мамка му“ — помислих си аз.
— На мен би ми липсвала компанията на другия пол — признах после.
„Прекаляваш“ — отбеляза татко.
— В университета съм заобиколена от мъже. Честно да ви кажа, чувствам облекчение, когато се прибирам вкъщи и оставам сама.
Всъщност имах предвид целомъдрието, но би било прекалено да я питам дали не ѝ липсват физическата близост и нежните ласки на мъжете. Или може би вярата и въздържанието, наложено от целомъдрието, потушаваха огъня на плътското желание? Това не знаех. Но трябваше да се придържам към някакви граници във въпросите си.
Тя може би се досети за мислите ми, защото каза:
— Шекспир пише, че дори дланите могат нежно да се целунат.
— Голямата целувка.
— Устните ми са запазени за молитви и възхвала на Бог — заяви тя с толкова многозначителен тон, че се замислих дали говори сериозно.
— Все още имам много въпроси — признах аз. — Възможно ли е да продължим разговора си някой друг ден?
Устните ѝ се разтегнаха в лека усмивка.
— Имам време утре след сутрешната лекция.
— И още един съвсем различен въпрос — подех аз, поемайки си дъх. — Със сигурност ще ви се стори странен: Вълшебната библиотека говори ли ви нещо?
Тя се замисли.
— Не? Какво би могло да означава това?
Предложих да ѝ повикам такси. Тя любезно отказа, живеела само на няколко минути пеша от ресторанта.
— Тогава поне ми позволете да ви изпратя до вкъщи, за да се уверя, че ще се приберете без проблеми — настоях аз.
— Това изобщо не е необходимо.
— Но би ми доставило удоволствие.
Тръгнахме надолу по тротоара. Костваше ми усилия да не я хвана за ръка.
— Бил съм в манастири, в които живеят монаси — весело отбелязах аз. — Но не и в такива, в които има монахини.
Нескопосаният ми опит да си издействам покана се провали.
— И аз не съм била в манастири, в които живеят монахини — весело отговори тя. — Но сигурно двата вида много си приличат. Манастирът основно представлява затворено пространство, където можем да се отдадем на вярата в своя Бог — добави тя, след което каза нещо изненадващо: — Не живея в манастир. Йезуитите никога не са приемали тази практика. Имам си собствен апартамент.
Фантазията ми как тя ми шътка, кикотейки се, за да не събудим другите монахини, се изпари. Вървяхме по тихи улици и тъмни алеи.
Изведнъж Изабела спря. Извади ключовете си и се облегна на една врата. След това отвори чантата си и взе една цигара. Запали я и вдиша дълбоко.
— Пушите ли? — объркано попитах аз.
— Само когато съм в цивилни дрехи.
След още няколко дръпвания хвърли цигарата на земята и я стъпка с обувката си на висок ток.
— Благодаря ви за приятната вечер — каза тя, сякаш за да подчертае, че за по една малка чаша вино в дома ѝ изобщо не може да става дума. След това отключи вратата. Преди да я затвори, попарвайки всичките ми надежди, се разбрахме да се чуем отново на следващия ден.
Докато вървях обратно към хотела, ме зачовъркаха угризения на съвестта. Сякаш все още дължах нещо на Даян. Ама сериозно, нищо не ѝ дължах. Обичах я така, както едно кученце обича собственика си: безусловно и безкрайно. А тя изчезна, без да каже абсолютно нищо. Все още не знаех защо ме напусна. Чакаха я други мъже. А мен някой чакаше ли ме? Е, имаше и други жени. Но всички бяха бледи подобия на Даян.