Сребърниците

— Те представят предателството на Юда като планирано и необходимо — също както в Евангелие на Марко. На прав път са. Исус сам е избрал Юда за свой предател.

— Какво е вашето мнение за Евангелието на Юда?

Тя поклати глава.

— Изкушавам се да се позова на четирите си уводни статии в „Журнал на теологичните науки“ и „Международен журнал на систематичната теология“. Да ме питате за мнението ми е като да помолите историк да опише рухването на Римската империя с десет думи. Но мога да се опитам да ви отговоря. Евангелието на Юда използва образа на Юда за призма на вярванията на гностиците и тълкуването им на учението и духовното начало на Исус — заяви тя и лицето ѝ грейна. — Това достатъчно накратко ли беше?

— Сигурно познавате Фелипе Сантош? — попитах аз.

— Кардиналът? Не и лично, само в професионално отношение.

Споделих ѝ, че имам уговорка с него на следващия ден.

Тя бързо погледна към стенния часовник.

— Трябваше да си поговорим за толкова много неща, професор Белтьо. Но имам лекция след петнайсет минути. Можете ли да ме изчакате?

— Имам по-добра идея. Ще се съгласите ли да вечеряте с мен довечера?

Не можех да повярвам, че се осмелих да я поканя.

— Много мило, professore Beltø!

— Удоволствието е мое, professoressa Conti — вежливо отговорих аз.

Отначало тръгнах към хотела, но много скоро направих рязък завой и се насочих към „Виа Кондоти“, модната улица на Рим, откъдето си купих твърде скъп костюм. На връщане към хотела непрекъснато поглеждах през рамо, за да проверя дали някой ме преследва. Точно преди да стигна до сградата, получих съобщение от Уилям Макнамара. Радиовъглеродното датиране на пробата потвърждаваше, че пергаментът може да се отнесе някъде между 20 година преди Христа и 50 година. Тоест не представляваше фалшификат от Средновековието. Веднага след това получих съобщение от Джорджо Ломбарди: „Телефонният номер, от който ви изпращат есемеси, е на предплатена карта и не е регистриран. Невъзможно е да се проследи“.

Влязох в хотела със сивия плик от „Джорджо Армани“ и служителят на рецепцията ми махна с ръка да се приближа.

— Един господин питаше за вас — съобщи ми той. — Но политиката на хотела ни забранява да споделяме информация за гостите си.

— Как се казваше?

— Не се представи.

— Какво искаше?

— Не знам.

— Остави ли някакво съобщение?

— За съжаление, не, signore59 Белтьо.

Качих се в стаята си. Клечката за зъби лежеше на килима пред вратата. Да не би да беше дошъл мъжът, който ме е търсил? Надникнах вътре. Беше празно. Оставих плика от „Армани“ върху бюрото. Една клечка за зъби лежеше на пода до куфара ми, който бях пъхнал под леглото. Някой беше ровил в тоалетната ми чантичка: четката за зъби, която стоеше най-отгоре, сега беше под дезодоранта и пастата за зъби.

Слязох долу на рецепцията и помолих служителя да ми покаже записите от охранителните камери.

— За съжаление, това е невъзможно — отсече той. — Политика на хотела.

— Жалко. Тогава ще ви помоля да извикате полицията.

Тази заплаха подейства. Служителят отиде при началника си, след което двамата ме отведоха в една задна стаичка. Бързо превъртяха записите, докато накрая стигнаха до онзи, на който се виждаше как някой влиза в стаята ми.

Трима мъже. Трима? Излязоха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора. Носеха тъмни костюми.

— Спомням си ги — обади се служителят. — Реших, че са свещеници.

Спряха пред стаята ми. Единият извади нещо от джоба си — шперц или ключ — и отвори вратата. След това остана отвън, а другите двама влязоха в стаята. След няколко минути се върнаха. Накрая и тримата тръгнаха обратно към асансьора.

— Какво са откраднали от стаята ви, signore Белтьо? — стреснато попита шефът на рецепцията.

Душевното ми спокойствие.

— Онзи, който ме е търсил, сред тях ли е? — попитах аз.

— Не, signore — отговори служителят, като местеше разтревожения си поглед от мен към началника си и обратно. — Никой от тези тримата не ви е търсил.

Помолих ги да извадят записите от рецепцията и да превъртят до мъжа, който беше питал за мен. Напразно. Невъзможно беше да се види лицето му заради шапката с козирка и това, че беше свел глава.

Колко хора всъщност ме преследваха?

5

С Изабела се бяхме разбрали да се срещнем в паста ресторант в една странична улица на „Виа Бонкомпани“. Тя сигурно беше дошла половин минута преди мен, защото оберкелнерът тъкмо я отвеждаше към масата ни, когато аз с мъка отворих вратата и влязох със залитане в сумрачния ресторант. Лицето ѝ грейна, щом ме забеляза.

За щастие, не носеше робата, а изискани цивилни дрехи: бежови панталони и светлосиня блуза. Перлена огърлица. Имаше среднодълга пепеляворуса коса. Без съмнение боядисана или изрусена. Дискретна очна линия, намек за руж и парфюм, който ухаеше на рози и мускус. Подаде ми ръка. Не бях съвсем сигурен как да постъпя. В объркването си я целунах.

Тя кокетно се засмя.

— Ама, професор Белтьо!

— Наричайте ме Бьорн.

Тя почти се изкикоти.

— Тогава и вие ме наричайте Изабела.

Изабела. Милувка за езика.

— Елегантен костюм — отбеляза тя.

— А вие сте оставили робата вкъщи.