Хотелът се намираше на няколко минути пеша от „Грегориана“. От другата страна на улицата имаше три пейки, разположени между две огромни саксии с цветя. На едната седеше млада жена, която ми се стори позната — онази, която се блъсна в мен във Флоренция. Възможно ли беше да е тя? Да се натъкнеш на един и същи човек два поредни дни в туристическата част на Флоренция, статистически беше възможно. Но да срещнеш този човек в Рим, твърде много се доближаваше до тъмните дебри на параноята. Ами ако тя беше дева-воин, пратена от
„Ами ако за теб всички млади жени изглеждат еднакво?“ — предположи татко.
В следващия момент се случи нещо, което ме шокира. Тя нетърпеливо огледа улицата и в двете посоки. Щом ме забеляза, застина на място. Това трая само секунда. За съжаление, рядко въздействах така на жените. Тя рязко стана и тръгна надолу по улицата, отдалечавайки се от мен. Ако ме беше чакала, което само по себе си бе неразбираемо, значи не би имала причина да си тръгне, когато се появях, нали? Хвърлих куфара си към рецепцията на хотела и извиках „един момент“ на служителката там. Втурнах се навън и видях как жената завива по една тясна уличка. Хукнах след нея. Уличката завиваше толкова рязко, че не виждах къде свършва. След сто метра стигнах до широка, потънала в сън търговска улица, където магазините изглеждаха така, сякаш бяха от времето на император Нерон, а на изгубилите се туристи лесно би им се сторило, че са попаднали в Античността.
Девата-воин беше потънала във времето.
3
4
Уговорката ми с Изабела Конти беше за дванайсет часа. Пристигнах пет минути по-рано и я изчаках във великолепния вестибюл на Папския григориански университет, който сам по себе си приличаше на преддверието на рая.
Представата ни за непознати хора, с които ще се срещнем, неминуемо се повлиява от представите и предразсъдъците, които всички носим в съзнанието си. За Изабела Конти знаех само онова, което бях прочел в профила ѝ на уебсайта на университета: беше на четиресет и шест години, имаше докторска степен по теология от Йейлския университет и беше станала професор в „Грегориана“ през 2013 година. Малкото ключови думи, с които разполагах — четиресет и шест годишна, доктор по теология и професор — ме караха да си представям твърде морално женище с очила с рогови рамки, суха коса, събрана на стегнат кок, очила за четене на верижка около врата и закопчана наполовина жилетка, криеща кокалесто тяло.
— Професор Белтьо!
Изабела Конти ме поздрави с благ глас, вървейки към мен.
Аз самият бях твърде объркан, за да кажа каквото и да било.
Тя беше монахиня.
Черната ѝ роба стигаше до земята и беше пристегната с колан. Носеше бяла шапка с черен воал и подбрадник с бял нагръдник. Около врата ѝ висеше изящно разпятие, а към колана ѝ беше прикрепена молитвена броеница.
Объркването ми я развесели и тя ме погледна с големите си лешниковокафяви очи.
—
—
Шеговитата ѝ усмивка превърна лицето ѝ в небесно откровение. То беше тясно и без нито едно петънце или бръчка. Гладка кожа със златист загар. Правилен нос. Плътни устни. Изабела Конти беше не само хубава, ами ослепително красива. Ангел, серафим, херувим, който пазеше портите на райската градина. Тя представляваше сливането на божественото и ангелското начало в един човек. Но няма как да не признаеш, че робата на монахиня променя жените. Въпреки красотата ѝ у Изабела Конти се усещаше някаква студенина.
— Елате — подкани ме тя и ме поведе през великолепната колонада на университета. След това се качихме по широки стълби и тръгнахме по един коридор.