Сребърниците

Въздухът в кабинета ѝ беше застоял, а самата стая изглеждаше също толкова светска, колкото който и да било университетски кабинет. Бюро, отрупано с домашни работи на студенти и научни трудове, етажерки, препълнени със знания, сив шкаф картотека. Прозорецът гледаше по диагонал към туристите долу, които се лутаха из Пиаца дела Пилота. Дебела муха нетърпеливо се блъскаше в стъклото. През затворената врата се чуваше ехото от нечии стъпки и откъслечни разговори. Прииска ми се да попитам Изабела Конти как така е хем монахиня, хем практикуващ професор, но реших, че това е твърде личен въпрос. А и какво знаех аз за установената практика спрямо монаси и монахини в „Грегориана“? Въпреки това дръзнах да попитам:

— От кой орден сте?

— На йезуитите.

Това не ме учуди. „Грегориана“ беше управляван от йезуити вече петстотин години.

Изведнъж ме осени една мисъл: възможно ли беше тя да ми е изпратила двете съобщения с анаграмите? Все пак vitiosa seces беше анаграма на Societas Jesu. Веднага отхвърлих това предположение. Защо ѝ беше да ме обърква с тайнствени съобщения, които биха ме отвели до нея?

Погледнах нагоре към мухата при прозореца. Както повечето насекоми от своя род тя възприемаше времето по различен начин от нас, хората. За мухата навитият на руло вестник се движеше изключително бавно. Затова човек никога не успяваше да я смачка с него.

Изабела Конти се намести по-удобно на офис стола си и ме погали с кафявите си очи. Или поне така ми се стори.

„Бьорн — упрекна ме татко с въздишка, — тя е монахиня!“

— Защо ми се обадихте? — попитах аз.

— Професор Белтьо — започна тя, произнасяйки името ми почти перфектно, въпреки че „о“-то отиваше по-скоро към „е“. — Двамата с вас имаме общ интерес.

Поех дълбоко дъх, за да не си проличи по гласа ми, че сърцето ми бие лудо.

— Така ли?

— И двамата се надяваме ръкописът от гроба на Ириней да се намери, нали така?

— Откъде знаете за задачата ми?

— В нашия малък свят — благо заяви тя — сигурно повечето хора знаят доста неща.

Светът на теологията? Или на археологията? При всички случаи ме обзе топлина от съзнанието, че толкова нежно ме включва в своя свят.

— Имате ли някакъв напредък? — поинтересува се тя.

— Една от следите ми всъщност сте вие.

— Аз?

— Потърсих в „Гугъл“ най-изтъкнатите изследователи на Юда. Така че и без това щях да се обърна към вас.

— Опасявам се, че няма да съм ви от голяма полза. Не знам почти нищо за случилото се със Самуел Рицо и писмото.

— Но знаете всичко за Юда.

— Може би не всичко — допусна тя и се засмя.

— Има ли някаква връзка между Ириней и Юда?

Тя замислено погледна към тавана. Аз се вгледах в мухата при прозореца. Във всяко пърхане на крилцата ѝ се усещаше жужащо отчаяние. Може би долавяше свободата отвъд стъклото, в което се удряше.

— В един от трудовете си Ириней твърди, че Юда бил разочарован, защото Исус не бил онзи, когото той и всички останали са очаквали — заяви Изабела Конти.

— И кого са очаквали?

— Царя месия.

Тя стана, спусна резетата на прозореца и го отвори. Мухата веднага изчезна. Сякаш никога не е съществувала.

— С когото ще дойде краят на света — добави Изабела Конти.

— Християните все още чакат Деня на страшния съд.

Тя свенливо се усмихна.

— Откъде сте толкова сигурна, че в писмото се споменава Юда? — попитах аз.

— Моля, разберете, професор Белтьо, че не ви познавам достатъчно добре, за да ви споделя всичко.

— Ясно — обидено казах аз. Значи ми нямаше доверие.

— Като монахиня съм длъжна да уважавам тайната на изповедта.

Замислих се какво има предвид.

— Самуел Рицо с информация ли ви е снабдявал? — попитах аз.

— Както казах…

— Тайната на изповедта сигурно вече не важи, след като човекът почине, нали така?

— Не е тайна, че двамата със Самуел сме си сътрудничили през годините.

— Не знаех.

— И двамата бяхме сред хората, които работиха върху кодекс с кожена подвързия, дълъг шейсет и две страници и съдържащ Евангелието на Юда. Дариха го на фондация „Меценат“ през 2003 година. Самуел се погрижи за опазването му заедно със специалисти по коптска история през 2005 година. Аз самата консултирах Националното географско дружество, когато издадоха евангелието през 2007 година.

— Но нали то не е истинско?

Тя леко се засмя.

— Било е написано от гностици през III век. Изследователите смятат, че оригиналният му език е на гръцки, но в наши дни е издадено в превод от коптски58. Версията, която познаваме, е датирана от периода между 220 и 330 година. В нея историческата личност Юда не се споменава много.

— За какво се разказва в нея?

— Гностичната представа за Юда.

По изражението ми Изабела Конти се досети, че тази тема ми е абсолютно непозната.

— Гностиците представят Юда като апостол, който е бил изключително близък с Исус — обясни тя с търпелива усмивка. — Другите апостоли не са разбрали учението Му. Само Юда осъзнал, че той води началото си от висша сила. Нали знаете, че за гностиците вселената е била пълна с духове и дребни богове, които наричали демиурзи?

— Да.