Сребърниците

Тътенът на камбаните заглъхна. Разноцветното сияние, хвърляно от витражите, пулсираше. Затворих очи и мислено се върнах назад към погребението на баща ми. Ярката светлина. Подсмърчането. Свещеникът, който се опитваше да избегне темата за неоспоримите измерения на трагедията със сонорния си глас. Спомням си плача на мама и как Трюгве Арнтцен я прегръщаше. Аз самият седях от лявата ѝ страна, забравен и напълно изтощен. Представях си татко, смазан до неузнаваемост в лъскавия черен ковчег. След помена вкъщи във вилата се покатерих на ябълковото дърво в градината. Често се криех сред листата му. Мама и Трюгве Арнтцен разчистваха чашите и чиниите в къщата. Именно там горе на ябълковото дърво за първи път чух гласа на татко в главата си.

„Всичко ще бъде наред, Бьорн — каза ми той, — всичко ще бъде наред“.

2

Като дете често мислех за смъртта. Не знам дали някога съм се страхувал от нея. Неизбежността ѝ ме изпълваше с огромно любопитство. Да умреш означава да напуснеш общността.

Всички умират сами. Въпреки че най-близките ти роднини са се събрали край смъртното ти легло и някой любящо те държи за ръка, когато сърцето ти колебливо тупти за последен път, смъртта е само твоя. Сам поемаш към тъмнината. Ако си от стадото на вярващите, може би накрая те очаква милостивият ти Бог. Аз самият бях пропилял шансовете си. За недодялан безбожник като мен пътуването през отвъдното щеше да завърши право в бездната на ада и с мъчения. Как да не очакваш това с нетърпение?

Високо горе при тавана на църквата над нас светлината блестеше насред сребристото сияние на праха. На първия ред седеше семейството ѝ. Не го познавах. Разпознавах съпруга ѝ и бившия ѝ мъж, чиято снимка стоеше на бюрото ѝ, преди тя да се впусне в нова авантюра. Или каквото се беше случило. Бе толкова бурна по отношение на любовта.

Свещеникът излезе напред и каза няколко думи, при което гласът му мощно закънтя. Пръст си, казваше той, and to dust you shall return9. Говореше за спасението, Божията милост, възкръсването и живота. Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Който според голямата Си милост ни новороди за жива надежда чрез възкресението на Иисус Христос от мъртвите10, blessed are you, God of compassion and mercy11. Казваше всичко това, а аз си мислех: „Да, да“. Господ да обърне лицето Си към тебе и да ти даде мир12, пееше той, амин.

„Пусни я — загрижено ми прошепна татко, — тя вече не е твоя.“

Нищо не разбираше. Тя никога не е била моя.

3

Даян беше мъртва.

Бяхме любовници за няколко хаотични седмици през едно лято преди повече от двайсет години. Истината беше, че аз бях лесно забравим летен флирт; пикантно лирично отклонение.

Църковният орган ехтеше. Музиката се носеше. Всеки тон политаше нагоре, притискайки се към стените и тавана на църквата. Външният свят сякаш представляваше карикатура: чуваше се весела мелодия, която уличен музикант изпълняваше на акордеона си. Някой се изкашля. Ехото се понесе на вълни между стените и тавана на църквата. Усещах аромата на прясно боядисаните дървени пейки, примесен с парфюмите на опечалените, одеколон и мириса на премълчани грехове.

Върху мен се спираха въпросителни погледи. Никой не знаеше защо съм тук или какво е означавала Даян за мен. Всички бяха непознати за мен. Виждах тиловете на племенници, племеннички, лели и чичовци. Или каквито там са ѝ били. Те не знаеха, че стояхме будни по цели нощи, пиейки червено вино и обсъждайки Декарт и постмодернистичната литературна теория. Нито пък че се любихме трийсет и четири пъти онова лято, през което бяхме заедно. Не знаеха колко заинтригувана беше тя от опитите ми да ѝ обясня теорията на струните и оплитането ми в абсурдни аргументи за Хигс бозона. За семейството ѝ не съществувах. За колегите ѝ бях блед като платно колега от Норвегия; чудат професор по археология; любител на приключения с богато въображение и глава, пълна с налудничави идеи. Никой не знаеше колко безнадеждно влюбен бях в Даян. В абсурдното ѝ чувство за хумор. В ума ѝ. В оригиналния ѝ мироглед. В странните ѝ изказвания. В чувствителността, загрижеността ѝ и това колко топлосърдечна беше. През онова лято искрено вярвах, че означавам нещо за нея. Може би бях просто поредната бройка; фетиш, за който да разкаже на повърхностните си приятелки: „Слушайте — спах с албинос!“. Винаги оставяше впечатлението, че е толкова благоприлична и сериозна като учителка в неделно училище, но беше доста дива. Това трябваше да се отбележи.