Сребърниците

Изтри ме от живота си в Рен льо Шато. Не бях съвсем наясно със ситуацията. Видях я как си тръгва. Без да каже нито дума. Някой изнесе куфарите ѝ посред нощ, качи ги в един минибус и я откара. Няколко минути гледах след тази самотна светеща точка, докато накрая мракът не я погълна. Никога не ми обясни защо. В единия миг бяхме любовници, а в следващия тя изчезна като астероид, който съвсем за кратко беше нахлул в живота ми, а после беше продължил нататък към Космоса. След това се омъжи три пъти. Тъжната истина беше, че винаги съм обичал Даян. Светлина за живота ми, огън за слабините ми. О, любима. Спомням си остроумните ти изказвания и начина, по който произнасяше името ми: „Биорн“. Така и не успя да докараш острото норвежко звукосъчетание „ьо“. Спомням си игривия ти поглед, меденорусата ти коса, намека за лунички върху лицето ти и тялото ти, което ми приличаше на момчешко. Милувките. Коментарите ти, щом кажех нещо глупаво. Очите ти: калейдоскоп от цветове. Как изплезваше върха на езика си, когато се замислеше за нещо забавно.

Сега лежиш в белия ковчег пред олтара, все още студена от фризера в погребалната агенция.

4

Рак.

Умряла е за девет месеца. Дори не знаех, че е болна. Никой не ми каза. И защо да го правят? Би трябвало да съм благодарен, че една приятелска душа от Международното научно дружество въобще се сети да ме покани на погребението и ми намери хотелска стая.

Вдовецът и петима мъже, които изглеждаха така, сякаш бяха дошли направо от лов на лисици край замъка в Глостършър, изнесоха ковчега навън и го сложиха във внушителната катафалка с лъскав кръст отгоре. Черни костюми, тъжни физиономии. Вдовецът застана на стълбите на църквата заедно с четири-пет неутешими жени, чиито лица бяха скрити зад черни траурни воали. My condolences.13 Те не ме познаваха. Със същия късмет бих могъл да съм извънземен, дошъл тук от екзопланетата Проксима Кентавър Б, която прилича на Земята. Един от стотиците хора, които им изказваха съболезнованията си. За вдовеца бях само едно бледо лице, застанало на църковните стълби. Той не знаеше, че съм правил сладка любов с Даян в леглото във вилата на баба ми край фиорда през онова лято. Нито пък че ме е наричала „Биорн“ и ме е научила на всичко, което знам за избиването на три римски легиона, предвождани от Публий Квинтилий Вар, в Тевтобургската гора през 9 година. Не знаеше колко нежно ме е целувала и че скръбта раздира душата ми. Над нас звучаха камбаните на църквата „Сейнт Андрю“. На небето се бяха появили големи сиви облаци. Катафалката излезе на улицата и отнесе Даян във вечността.

Аз плачех. Скръбта ми по нея представляваше и приемане на живота, който бях пропилял. Всичко онова, от което не излезе нищо.

„Не се самосъжалявай толкова — укори ме татко, — не ти отива.“

Той падна от една скала и се размаза долу. Аз не бях много далеч от него. Викът му все още звучи в ушите ми. Говорим си всеки ден. Аз по принцип само слушам какво казва той. Винаги съм чувал гласове. Спокойно, не съм луд. Знам, че гласът му е плод на въображението ми. Говоря с него така, както други говорят с Бог и Исус. Или с кучето си. След като татко беше погребан и забравен, мама се омъжи за Трюгве Арнтцен. Двамата бяха тайни любовници от известно време.