Сребърниците

Втора глава Задачата

1

Лондон, понеделник

Никаква Даян. Никакъв смях. Щом вратата се отвори, се озовах лице в лице с непознат мъж с каменно изражение.

— Професор Белтьо!

Мощният му глас напомняше на шума, издаван от машина, която смеля камъни, за да ги превърне в чакъл. Произнесе името ми така, сякаш беше стигнал до някакво заключение. Като че ли през всичките тези години съм бил хипотеза, която едва сега, в този момент, с радост потвърждаваше. Здрав тип. По начин, който едва ли не будеше страх. Като водещ на новини по американската телевизия. Изглеждаше на петдесет и няколко, но беше напет като пехотинец. По реакцията ми — или по-скоро пълната ми липса на реакция — се досети колко съм объркан. Усмивката му беше дразнеща — разкриваше искрящи зъби и самоувереност. Показваше и че осъзнава, че е полубог, който винаги получава онова, което иска, независимо дали става въпрос за едрогърди красавици на бара, или пропаднали професори по археология. Той отвори вратата. Много от снимките и украшенията на Даян бяха прибрани в кашони.

— Извинете за безпорядъка — каза той. — Не исках да разчиствам нещата ѝ, преди… знаете.

— Кой сте вие?

— Уилям Макнамара. Говорили сме съвсем за кратко — обясни той, след което направи пауза. — Аз ви се обадих. За да ви кажа за Даян. И погребението.

Спомних си разговора. И басовия глас. Така и не запомних името.

Отидохме до едно бюро с размерите на тенис корт. Беше сменил снимката на съпруга на Даян с рамкиран портрет на очарователната си съпруга.

— Както сигурно сте разбрали — започна той, — аз поех председателството на дружеството след смъртта на Даян.

Изобщо не бях разбрал това.

Той седна. Аз също. Впихме погледи един в друг. Той се усмихна. Аз не.

— Смятах да се срещна с вас във вестибюла — разказа ми той, — но изведнъж изчезнахте.

В оперното изкуство basso profondo се приема за най-ниския бас. Трудно може да се стигне по-ниско от C₂ — две октави под еднолинейната C. Помислих си, че гласът на Уилям Макнамара е още по-басов.

— През последните пет години бях vice president of operations15 и дясната ръка на Даян във връзка с всички дейности на дружеството — обясни той.

Винаги се бях обръщал директно към Даян. Нямах представа, че дружеството има vice president of operations.

Какво искаше той от мен?

— Благодаря ви за помощта в Лион — добави Макнамара.

— Пак заповядайте — отвърнах аз. Просто за да кажа нещо. Глупаво изказване. Пак заповядайте? Но добре че спомена Лион. Иначе щях да продължа да се чудя. През изминалия месец участвах в разкопки в Лион, ръководени от изследователя на религиите Алекзандър Дъръм Лойд. В деня, в който Даян бе починала в една ексклузивна частна болница в Белгрейв, открихме гроба на Ириней в тайна крипта в базиликата „Сен Мартен д’Айне“.

Окей, ако знаете кой е Ириней, щяхте да се впечатлите.

— Не знаех, че дружеството е замесено в проекта — отбелязах аз.

Глупаво изказване. Дружеството винаги беше замесено.

— You know16 — отвърна Макнамара.

Oh yes, I know.17

Костите на Ириней бяха наметнати с гниещи парцали, които едно време са представлявали великолепно наметало от кравешка кожа. Когато са го погребали под една сграда, която днес беше позната като катедралата „Сен Жан Баптист де Лион“, през II век, ръцете му са били сключени около издължен, декориран сребърен съд, немного различен от вестителските пръчки18 на викингите. После тайно са преместили останките му в базиликата „Сен Мартен д’Айне“ заедно със сребърната вестителска пръчка, преди хугенотите да разрушат първия му гроб през 1562 година.

В съда имаше навит на руло пергамент.

— Какво можете да ми кажете за писмото, което намерихте в гроба, Белтьо? — попита Уилям Макнамара.

Можех да кажа: „Нищо“. Дори не знаех, че е писмо. Да не би да искаше да провери какво знам? Като дългогодишен оперативен шеф на археологически изследвания отлично знаеше, че не развиваме навити на рула пергаменти веднага. Това трябваше да се направи изключително внимателно. В най-лошия случай, ако старата, съсухрена животинска кожа бъдеше развита от неспециалист, можеше да се счупи и да се разпадне.

— Алекзандър Дъръм Лойд смяташе да изпрати находката на един палеограф, който да я анализира в лаборатория за изследване на ръкописи — обясних аз. — Но не знам коя лаборатория, а и се върнах в Норвегия, преди да развият пергаментите.

Той кимна, сякаш бях дал правилен отговор и продължавах напред в състезанието.

— Досещате ли се коя лаборатория за изследване на ръкописи е получила писмото?

— Мога ли да се обадя на приятел?

Шегата ми му убягна.

— Лабораторията на дружеството без съмнение е сред най-добрите в света — започнах да разсъждавам. — Това се отнася и за „Библиотека Медичи Лауренциана“ във Флоренция. Палеографите от колекцията „Шойен“ са уважавани. Еврейският университет и Музеят на Рокфелер в Йерусалим разполагат с лаборатории на високо ниво. Същото се отнася и за „Харвард“ и много други американски университети — добавих аз и разперих ръце.