Цяла флотилия от лимузини и бусове ни взе от църквата и ни откара в една колона до Международното научно дружество, където щеше да се състои поменът. Даян пое председателството му след смъртта на баща си. Именно в библиотеката на дружеството се запознахме преди малко повече от двайсет години. Времето летеше. Дружеството представляваше изследователска институция с идеална цел; научна организация, която си сътрудничеше с всички университети и изследователски среди по света. Беше основано през 1900 година, с цел да се съгласуват познанията от различни научни области. Гледана отвън, централата му в „Уайтхол“ изглеждаше като посолството на империя от миналото. Червени тухлени стени, покрити с дива лоза, величествена входна врата от бук, високи кули, арковидни прозорци с бели щурцове. Въведоха ни през двойната врата, чиито крила бяха придържани от двама слуги в ливреи. Бил съм в просторния вестибюл и преди. На стените бяха окачени огромни картини с маслени бои. Върху две дълги маси, поставени под ъгъл, бяха наредили малки сандвичи и сладки. Шведска маса. Тъмнокафява дървена ламперия по средата, керамични мозаечни плочки на пода. Точно насред фоайето беше поставена една жалка на вид палма, която тъгуваше за Сахара и с копнеж се извиваше нагоре към предвещаващото дъжд небе, извисило се над таванските прозорци.
Помените са тъжни събития. Приглушени разговори, унили погледи, откъслечно доловени възпоменателни думи. Изядох отредените ми сандвичи, изпих няколко съвсем малки чаши кафе и проведох учтив разговор с двама мъже. Нямах представа кои са, но дойдоха да ме питат дали се занимавам с нещо интересно в момента. Лаконичните ми отговори ги прогониха. До рецепцията, която беше застлана с огромна бяла покривка и отрупана с четири гигантски венеца, бяха застанали вдовецът, три жени и двама мъже. Струваше ми се, че една от жените скришно ме наблюдава през черния си траурен воал. Останах сам няколко минути. Накрая реших, че никой не ме гледа, и незабелязано тръгнах към тоалетната. След това дискретно завих към входната врата. Ако ме биваше в нещо, то това беше да изчезвам. Незабелязано. Без никога да липсвам на някого или да ме търсят. Един мъж в ливрея ми отвори вратата и аз му кимнах, щом минах покрай него. След това слязох надолу по стълбите, оставяйки зад себе си групата опечалени, които пушеха там.
Щеше да ми отнеме четиресет и пет минути да стигна от „Уайтхол“ до хотела при „Марбъл Арч“, независимо дали щях да мина през улица „Пал Мал“ и „Хайд Парк“, или през площад „Пикадили Съркъс“ и улица „Оксфорд стрийт“. Разходката щеше да ми дойде добре. Имах нужда да си проясня мислите.
Някой ме догони след четиресет-петдесет метра.
— Професор Белтьо!
Двама мъже. За първи път ги виждах. Едри. С твърде изразени мускули изпод елегантните си костюми. И слушалки със спирални кабели.
— Бихте ли ни последвали, моля? — подкани ме единият.
Другият не каза абсолютно нищо. Не се и налагаше. Погледът му говореше достатъчно. Кои бяха те? Полицаи? Охранители? Какво искаха от мен? Последвах ги обратно към централата на дружеството, послушен като куче.
Този път не влязохме през двойната входна врата, а през една странична метална врата, която се отвори едва след като единият от мъжете въведе някакъв цифров код и погледна заплашително към един скенер на ириса. Качихме се до втория етаж с асансьора. След това тръгнахме по един коридор с портрети на хора, чиито имена би трябвало да знам. Досетих се къде сме едва когато спряхме пред голямата врата на бившия кабинет на Даян. Мълчаливият мъж почука толкова силно на нея, че ми се стори, че е решил да я пробие с юмрук.
И тогава осъзнах нещо невероятно: Даян не беше мъртва! Това бе налудничава мисъл, но не можех да я пропъдя от ума си. В момента тя стоеше в кабинета с обичайната си полуусмивка на лице. След малко щеше да ме подразни: „Значи си помисли, че си се отървал от мен, така ли,
От Международното научно дружество имаха задача за мен. Смъртта на Даян беше част от конспирацията.
Щом вратата се отвореше, щях да се хвърля на врата на любимата си.