Сребърниците

— Алекзандър е пратил писмото във Флоренция.

— „Библиотека Медичи“ — заключих и кимнах.

— Наехме флорентинския палеограф Самуел Рицо да подсигури и изследва пергаментите. Познавате ли го?

— Само по име.

— Като за начало щеше да снима писмото и да направи негово копие в PDF формат. Освен това го помолихме да оглави експертна комисия, която да определи кога е било написано въз основа на буквите и етимологичен и семантичен анализ на езика. Да, запознат сте с процеса. Щяхме да направим радиовъглеродно датиране на кожата и мастилото тук, в Лондон.

— Значи всичко е във възможно най-добрите ръце.

Макнамара ме погледна сериозно. Едва тогава осъзнах, че ме е поканил на погребението на Даян не като приятел и колега.

— Какво е станало? — попитах.

Той си пое дълбоко дъх.

— Алекзандър кара от Лион до Флоренция, за да предаде съда с пергаментите лично. Рицо ги изследвал до петък вечерта.

— Прочел ли е писмото?

— Разбира се.

— Какво пише в него?

— Рицо ни съобщи, че съдържанието му било изумително, дори сензационно. Всъщност използва израза „животопроменящо“.

Проблемът с толкова дълги думи и изрази беше, че трудно можеш да ги приемеш сериозно.

— Какво пише в него?

Уилям Макнамара отбягна въпроса ми.

— Рицо смяташе да снима пергаментите петък вечерта, да вземе проби от тях за датирането по метода С14 и да ги сложи в сейф. Искаше да се увери, че преводът им е точен на сто процента, преди да започне да се позовава на него.

— Похвално.

— Щеше да приключи с превода през уикенда.

Долових едно „но“. Скръстих ръце и отправих към Уилям Макнамара най-внимателния си професорски поглед. Който, ако бъдем честни, не се дължеше толкова на интелекта ми, колкото на дебелите стъкла на очилата ми, от които очите ми заприличваха на топчета.

— Приключил ли го е?

— Не. За съжаление. Писмото е изгубено.

Ахнах.

Макнамара поклати глава, сякаш за да покаже, че в днешните несигурни времена повечето неща са възможни. Представих си всичко от кражба и пожар до банална злополука.

— Какво е обяснението на Рицо? — попитах.

Макнамара зашари с очи.

Изправих гръб.

— Нали не е офейкал с писмото?

— В никакъв случай.

— Какво е станало?

— Мъртъв е.

Ченето ми увисна.

— Събота сутринта кураторът на Канела Медичи се е обадил на полицията във Флоренция — съобщи ми Макнамара и силно си прочисти гърлото. — Намерил Самуел Рицо мъртъв на пода там.

— Мъртъв, тоест… убит?

— От полицията разследват случая. Паднал е от едно скеле. На теория може да е паднал, скочил или да са го бутнали. Според полицията и местната Инспекция по труда е стъпил на дъска, която не е била закрепена. Властите не могат да изключат нещастен случай.

— Какво е правил Рицо в капелата?

Бил съм там няколко пъти. Лабораторията за изследване на ръкописи се намираше в съседна част от комплекса от сгради.

— Стигнал е от лабораторията до капелата през подземен лабиринт, прокаран през Средновековието.

— И няма следа от писмото?

— Разбира се, фактът, че Рицо щеше да го изследва, не беше обществено достояние — каза Макнамара, след което се поколеба и накрая добави: — Пергаментите са изключително ценни. Потенциалната стойност на писмото — и в парично, и в историческо изражение налагаше да подходим към него възможно най-дискретно. Въпреки това плъзнаха слухове за откритието ви в Лион. И че писмото се намирало в „Библиотека Медичи“.

— Какво казват от полицията?

— Повече се интересуват от случилото се с Рицо, отколкото от писмото.

— Но сигурно двете неща са свързани!

— Точно затова искаме вие да разследвате случая.

Усетих, че премълчава нещо. Разбира се, че писмото е било ценно. Пергаменти, открити в гроба на Ириней Лионски — един от първите и най-значими църковни отци и теолози от периода на ранното християнство, са ценни по дефиниция. Това, че се е разбрало за находката сред тесен кръг от палеографи, архивари, геолози и колекционери, не беше толкова учудващо.

— Да не би да намеквате, че Рицо е бил убит?

— Нищо не намеквам.

— От колекционер? Или пък търговец на черния пазар? Някой, който е откраднал писмото?

— Не знам какво е станало. Съдържанието на писмото предполага и финансов, и библиофилски мотив. Както и… религиозен.

— В какъв смисъл?

— За съжаление, не мога да ви разкрия това.

— Но ми казвате всичко останало?

— Веднъж Даян ми обясни, че сте от хората, чието любопитство трябва да бъде разпалено.

Значи това му беше казала.

— Ще ви разкрия всичко, когато приемете предложението ми — обеща ми той.

Погледнах го в очите.

— Международното научно дружество ви моли да намерите писмото! — прогърмя гласът на Уилям Макнамара. Като Божия заповед.

„Не! Не отново. Не! Кажи не, Бьорн! Откажи му още сега.“ В главата ми татко получи лек нервен срив.

— Ръководството на дружеството е единодушно, че вие сте правилният човек за тази работа — заяви Макнамара.

— Защото?

— Постиженията ви са достатъчно показателни.

Постиженията ми? Уилям Макнамара знаеше отлично, че не съм нито Индиана Джоунс, нито дори Робърт Лангдън19. Но когато се сблъсквах с някоя житейска мистерия, понякога бях даряван с известен усет и упоритост.