Средното царство

Чен заскърца със зъби и си запробива път през плътно наблъсканите хора, вкопчен в ръката на Джиян, като почти го блъскаше в тълпата пред себе си. Огледа се — едва сега бе започнал да нервничи — и забеляза как местните, които живееха тук, откакто се помнят, просто не обръщаха внимание на врявата; сякаш не забелязваха гигантските лица, излезли като от сън, които внезапно просветваха и следваха всяко тяхно движение по главната улица. Наясно бяха, че всичко това е просто хитър номер — още от детинство знаеха как реагират на присъствието им екраните. Но за чуждия човек бе различно. Никъде в Града не беше като на ниво 11. Тук, на първото ниво над Мрежата, животът сякаш постоянно вреше и кипеше; сякаш съзнанието за онова, което се намираше току под краката им, ги караше да живеят живота си на съвсем друга степен на интензивност.

Докато се движеше през тълпата, Джиян непрекъснато въртеше глава и се мръщеше на грубия натиск на шума, на ужасното трептене на арките неонови екрани. После се врътна рязко към Чен, наведе се напред и изкрещя в лицето му:

— Не мога вече да издържам, Чен! Не мога да си събера мислите!

Лицето на Джиян беше ужасна гледка. Устата му бе като разкъсана с трион, в оцъклените му уплашени очи проблясваше неонова лудост. Беше ясно, че съвсем скоро ще му избият балансите. Чен го стисна здраво за раменете — чрез допира си се опитваше да го успокои, после се приведе към него и изкрещя:

— Две минути, Джиян, само две минути! Почти стигнахме!

Джиян потръпна и вдигна оцъклен поглед нагоре покрай Чен. На един от големите екрани едно лице се обърна и се втренчи в него. Класически красиво азиатско лице — очи като бадеми, кожа като сатен, прекрасна права черна коса. Щом срещна погледа на Джиян, тя се усмихна и нейде далеч един компютър провери дали лицето, което тя гледаше, съвпада с някое от заложените в паметта му лица на всички обитаващи този сектор на Града.

— Ти не си тукашен — каза тя почти веднага — тънкият като жичка микрофон висеше точно над главите им. — На гости ли си тук, или по работа?

Джиян застина. Чен също извърна лице към екрана.

— Хайде — напрегнато каза той. — Тук е опасно.

Секундите минаваха, ала Джиян не помръдваше. Компютрите продължиха търсенето на лице и име. Техниката беше добра, но този път не успя да открие нищо. 14 приблизителни двойници, но структурата на ретината на мъжа под екрана не съвпадаше с ничия друга. При поста на охраната пет нива по-горе на екрана проблесна предупреждение.

— Хайде, Джиян! — Чен блъсна настоятелно другаря си и го задърпа грубо, пренебрегвайки любопитните погледи на минувачите.

В края на булевард „Мейн“, само на четвърт ЛИ оттук, вратите на един от грамадните товарни асансьори бавно се отваряха. Чен забърза, като постоянно се оглеждаше настрани. Щом вратите полека се плъзнаха, няколко работници от Министерството на разпределението — ЧИ ЧИ — пристъпиха навън. Тъмните им фигури в униформи изглеждаха съвсем дребни на фона на огромната врата.

В близост до асансьора тълпата оредя и вече се минаваше по-лесно. Чен забави крачка, после спря и завъртя Джиян с лице към себе си. Вратите се бяха отворили почти напълно. Няколко бавни електрокара вече излизаха на главната улица и започваха да разтоварват маркираните с код щайги.

— Знаеш ли какво трябва да правим? — попита Чен, стиснал здраво яката на Джиян. — Спомняш ли си какво репетирахме?

Джиян кимна — погледът му внезапно се беше прояснил.

— Добре съм — изкрещя той. — Беше само…

Чен запуши с ръка устата му.

— Няма време! — кресна той. — Давай!

В асансьора работеха около тридесетина ЧИ ЧИ. Всички носеха скафандри — шлемовете им закриваха гледката от всички страни. Обръснатите им глави и черните маски, покриващи изцяло лицето, им придаваха мрачен, определено механичен вид — впечатление, усилвано от рутинните, повтарящи се движения. Чен тръгна към тях с нехайна походка — усети как Джиян се отдалечи от него и заобиколи асансьора от другата страна.

Имаше двама ПАН ЧАН — надзиратели. Единият беше само на няколко крачки от Чен, с гръб към екраните над главата му. Слушалките го правеха глух за заобикалящия го шум. От време на време излайваше по някоя заповед в микрофона, някой ЧИ ЧИ спираше за миг, вслушваше се и отговаряше с леко кимване.

Чен доволно поклати глава. ЧИ ЧИ можеха да не се вземат под внимание. Възприятията им бяха ограничени до маркираните с цветен код щайги, които изнасяха от асансьора: щайги, чиято проста форма — червена, зелена и синя — изпъкваше на фона на абсолютната чернота в главите им.

Погледна насреща. Джиян бе готов да действа точно зад втория ПАН ЧЕН. Щяха да започнат, щом Чен подадеше сигнала.

Чен бе карал Джиян да се упражнява безкрайно — първо изтръгва микрофона с лявата си ръка, после с дясната нанася остър удар в гръкляна на жертвата. Сега щеше да разбере дали Джиян си е научил урока.

Чен отпусна рязко ръка, след това скочи напред и сграбчи своя човек. Изтръгна диво микрофона от устата на ПАН ЧАН и стовари опакото на десницата си върху гърлото на мъжа. Усети тялото да омеква и го пусна; после погледна насреща.