Средното царство

Джиян все още се бореше с жертвата си. Беше изтръгнал микрофончето, но не бе успял да довърши нещата. Сега неловко държеше ПАН ЧАН — дясната му ръка бе прилепена о лицето, а лявата бе свита в юмрук, с който бясно думкаше по гърдите на мъжа. Но ПАН ЧАН далеч не беше свършен. Той се изсули с крясък и отблъсна Джиян, после се завъртя с лице към него. Опитваше се да си махне слушалките.

Чен се втурна напред и изведнъж видя, че нещо проблесна в ръката на Джиян. Миг по-късно ПАН ЧАН залитна назад, хванал се за гърдите. В същото време някои ЧИ ЧИ се изправиха и взеха да въртят глави насам-натам — сякаш изведнъж бяха усетили, че става нещо.

Чен изтича към асансьора. На вратата се обърна и погледна назад.

Джиян бе коленичил до ПАН ЧАН, затиснал с крак рамото на мъртвеца. Опитваше се да измъкне дългия си нож от гърдите му.

— Джиян! — изпищя Чен. Гласът му почти не се чу сред шума. — Зарежи го!

Джиян рязко вдигна глава. След това, сякаш идвайки отново на себе си, се изправи и се спусна към асансьора, разблъсквайки невиждащите ЧИ ЧИ и количките им. Бе изминал едва осем-девет крачки, когато отекна първия изстрел.

Чен инстинктивно се наведе. Когато отново вдигна очи, Джиян не се виждаше никъде. Пристъпи напред, после спря и отстъпи назад. Там, на половин ЛИ надолу по главната улица, имаше трима от охраната. Приближаваха в разпръсната редица по коридора, като по пътя си към асансьора разблъскваха хората бързо, почти брутално. Чен изпсува под нос и прасна с ръка контролното табло. Вратите започнаха да се затварят бавно, много бавно.

— Джиян! — изкрещя той. — Джиян, къде си?!

Прокънтя втори изстрел и куршумът отскочи от задната врата на асансьора. Вън в коридора настана хаос — хората се опитваха да залегнат. Сега само тримата от охраната и маскираните ЧИ ЧИ бяха прави. Докато Чен се оглеждаше, една от електрическите колички се затъркаля към все по-стесняващия се отвор. Ядосан на Джиян, Чен вдигна пушката си и се прицели в количката; после я свали.

Беше Джиян. Бе се свил върху количката така, че да представлява възможно най-малка мишена.

Един след друг проехтяха още два изстрела. Вторият куршум рикошира, одраска една щайга по пътя си и влетя в едно гнездо от екрани. Последва остър пукот, разхвърчаха се отломки и се разнесе силен мирис на изгоряло. Върху невиждащите ЧИ ЧИ се изсипа водопад от стъкло и жици.

Количката спря между вратите болезнено бавно. Щом проумя какво ще се случи, Чен отново прасна контролното табло, след това още веднъж. Огромните врати трепнаха, опитаха се да се отворят пак, после се затвориха с трясък. Но бе успял да ги забави достатъчно. Количката беше вътре.

Джиян бързо слезе и се приближи до таблото.

— Бързо! — във внезапно настъпилата тишина прозвуча ниският настоятелен глас на Чен. — Ще донесат горелки за ключалките!

Джиян кимна съвсем леко и се захвана за работа. Отвори таблото, захвана с нокти ръбовете на тънка контролна пластинка и я издърпа навън. Зад нея се виждаха строени по-малки пластинки — приличаха на тъмни квадратни огледалца. Само две имаха значение. Той ги освободи предпазливо, като внимаваше да не повреди тънките жички отзад. Веднага от високоговорителя над тях прокънтя глас — предупреждаваше го да не пипа там. Без да му обръща внимание, Джиян затърси в джоба си двете пластинки за замяна и внимателно ги вложи в гнездата. После постави и горната пластина и затвори таблото.

— Надолу!

Джиян набра кода ръчно и усети как огромният асансьор потръпна. За миг се разнесе ужасен стенещ звук, сякаш машината сама щеше да се смели на парченца. После се чу друг звук — нещо много голямо и много твърдо се трошеше под тях. Така подът под асансьора се предаде; той потъна един човешки бой надолу, после подскочи и спря. За миг се възцари тишина. После нещо прещрака и машината продължи надолу с много по-нормално бръмчене. Чен се надигна и погледна Джиян.

— Вън сме! — въодушевено изрече той. — Строшихме Мрежата.

Джиян се извърна.

— Това ще им отвори работа, а, Чен?

Над тях пищяха аларми, почти виждаше какво е там горе в момента. Точно сега ги бе обхванала паника — уплашени от внезапния мрак и ревящите сирени, бяха претъпкали тъмните коридори и търчаха към транзитните асансьори, пищяха и се биеха слепешката; опитваха се да станат и да се измъкнат далеч от дупката, преди да се спусне карантинната врата — Печатът.

Джиян започна да брои. На „петнадесет“ асансьорът отново се разтресе. Звукът бе като от огромна, многократна експлозия, приглушен и далечен, и все пак достатъчно мощен, че да разклати основите на Града.

— Ето го! — ухили се той на Чен. — Печатът! Спуснаха Печата!

Чен се взря с мътен поглед в Джиян — въодушевлението му бе започнало да се изпарява. Изведнъж мисълта какво бяха направили го отрезви.

— Значи това е — каза той тихо. — Вече сме в безопасност.

Но си спомняше докосването на малката мръсна ръчичка, която дърпаше ръкава на робата му, докато вървеше по улица „Пан Чао“; жената, която кърмеше бебето си във входа; лицата на обикновените мъже и жени, които живееха живота си.