Средното царство

Остана там известно време — очите му бяха затворени, — вдъхна свежите, сладки нощни аромати от градината, след това излезе навън, на балкона. Студените мраморни плочи под краката му го накараха учудено да погледне надолу.

— Принц Юан.

Той махна на стража да си върви и слезе бос в градината. Спря сред тъмните сенки на беседката и се огледа, после заопипва слепешката и най-накрая го намери.

— Ах! — въздъхна той тихо; книгата беше там, на пейката, където тя я беше оставила само преди часове. Беше я сънувал — заедно с коня, коприните, аромата на сливов цвят. Мисълта отново накара гърлото му да пресъхне. Той потръпна и вдигна книгата — усети веднага колко е тежка; корицата й беше набъбнала от дъжда. Тъкмо смяташе да се връща, когато пръстите му напипаха и проследиха йероглифите, изрязани върху подгизналата корица.

Отново прокара пръсти по надписа, за да се увери, след това се засмя лекичко — беше разбрал. Това беше книга с любовни стихотворения. Сборник от шести век. „Нови песни от нефритената тераса“. Самият той не я беше чел, но бе чувал за нея. Излезе от беседката, разгърна книгата и я поднесе на лунната светлина — опитваше се да разчете страницата, която беше чела тя. Стихотворението беше от Чиян Йен — „Поемата на госпожа Пан за ветрилото“:

Бяла коприна — сякаш кръгла луна —
се появява след бялата коприна
на маранята.
Върху нея — портрет на дъщерята на царя на Чин,
яздеща папагал сред виещите се мъгли.
Светът обича пъстрите цветове,
ала новото никога не ще замени старото.
Тайно се страхувам, че студени ветри ще завеят
и ще задухат в моето нефритено дърво,
и преди да си е отишла твоята все още нежна любов,
ще я накарат да посърне без време.

Той потръпна и рязко затвори книгата. Беше също като съня — твърде близко и твърде силно, за да го пренебрегнеш. Погледна луната, изгряла в третата си четвърт, и усети как нейната студенина докосва сърцето му. Почти бе настъпила есента, сезонът на екзекуциите, когато луната по традиция бе свързвана с престъпниците.

Луната… Лека тръпка на страх пробягна по гръбнака му и го накара да изтърве книгата. В противовес на слънцето младата луна изгряваше от запад. Да, от запад за първи път беше дошла богинята на луната — Чан-е3.

Чан-е… Връзката между английската дума и името на мандарин беше рожба единствено на въображението му — и все пак той беше твърде много ХАН, предполагаемите резонанси на звуците и думите бяха твърде дълбоко вградени в неговата кръв, за да ги пренебрегва.

Ли Юан се наведе и вдигна книгата; изправи се и се огледа. Градината беше мозайка от лунна светлина и сенки, нереална и някак си заплашителна. Сякаш всеки момент смътните сребристочерни силуети щяха да приемат по-чисто, по-отчетлива форма — щяха да се подредят в букви или в някакво лице като в съня му. Бавно, уплашен, той се върна към двореца — трепваше и при най-лекото докосване на клонка или листо — и най-накрая отново влезе вътре. Вратата се заключи здраво зад него.

Остана неподвижен известно време; сърцето му туптеше като лудо и се бореше с тъмния, ирационален страх, който отново заплашваше да го погълне. След това той хвърли книгата на леглото и бързо, почти тичайки, се спусна по коридорите и най-накрая стигна до входа на бащините си покои.

Четиримата елитни гвардейци, които го охраняваха, му се поклониха ниско, ала преградиха пътя му. Миг по-късно Уан Та Чуан, управител на Вътрешния дворец, излезе отвътре и също ниско му се поклони.

— Какво има, принц Юан?

— Бих желал да видя баща си, управителю Уан.

Уан се поклони отново.

— Простете, ваше височество, но баща ви спи. Не бихте ли могли да изчакате до сутринта?

Ли Юан потръпна и поклати глава. Гласът му беше тих, ала настоятелен:

— Трябва да го видя сега, управителю Уан. Спешно е.

Уан се втренчи в него, загрижен и озадачен от поведението му. После обели очи и се поклони за трети път.

— Моля ви, почакайте, принц Юан. Ще отида да събудя баща ви.

Не се наложи да чака дълго. Може би баща му вече беше буден и бе чул шума пред вратата си. Както и да беше, само след няколко секунди се появи самият Ли Шай Тун, загърнал високата си фигура в копринено ПАУ; беше бос — също като сина си.

— Не можеш ли да спиш, Юан?

Ли Юан се поклони — спомни си последния път, когато бе говорил с баща си в Залата на вечната истина, след аудиенцията си със Су Лу Шан. Тогава той беше твърде преизпълнен с противоречия, твърде шокиран и несъмнено твърде объркан, за да може да изрази точно чувствата си. Но сега знаеше. Сънят бе освободил езика му и той беше длъжен да говори за това.

— Сънувах сън, тате. Ужасен, отвратителен сън.

Баща му се вгледа внимателно в него, после кимна.