Средното царство

— Между другото казвам се Чен. Као Чен. Но да оставим това настрана — че защо да се махам? Прекалено много видя, Тен. Ако те пусна, ще разкажеш какво си видял, а пък аз не мога да допусна това. Както и да е, ти ми ги прати тия жалки копелета, нали? Ти си им казал. Е… Това е за тях. И за брат им. А и за Павел също.

Тен се обърна твърде късно. Павел се бе изкачил на брега и беше застанал зад него. Щом стражът се обърна — беше чул шума зад себе си, — Павел се хвърли напред и го блъсна. Тен падна тромаво и главата му цопна в плиткия поток. Пушката изхвърча настрани.

Чен се спусна напред и скочи от моста във водата. Павел го последва след част от секундата.

Тен се претърколи, вдигна глава над водата и взе да я тръска. Беше се оцъклил от изненада. Миг по-късно главата му отново бе под водата. Той беше едър мъж и се бореше здравата, напрягаше ръце и врат да се освободи, риташе отчаяно, но двамата стискаха зъби и го държаха под водата, докато накрая, след последния яростен спазъм, тялото на Тен изведнъж се отпусна.

Павел потръпна, изправи се и впери поглед в мъртвеца.

— Богове… — прошепна той. — Убихме го.

— Да — каза Чен и се стегна — беше забелязал болката, изписана по лицето на младежа. О, Павел го беше мразил — бе го мразил достатъчно, за да го убие. Но след като всичко бе свършило, момчето виждаше Тен по-ясно — просто като друг човек. Човек, когото бе лишил от живота.

— Ела — каза той и се изправи на крака. — Трябва да скрием тялото.

За миг Павел се взря в безжизнения труп, който сега плуваше с лице надолу в плитката вода; след това дойде на себе си. Преглътна мъчително и погледна Чен.

— Какво?!

— Трябва да скрием тялото — повтори Чен, като гледаше да е внимателен с момчето. — Знаеш ли някое място, Павел?

Светлината бързо помръкваше. Нямаше да забележат веднага, че ги няма, но ако се забавеха твърде дълго…

Павел отново потръпна, после кимна.

— Да. Има едно място малко по-надолу.

Помъкнаха тежкото тяло за ръцете колкото се може по-бързо срещу течението на водата и най-накрая стигнаха до едно място, където тръстиките от едната страна на канала заплашваха да прелеят и да го преградят. Павел спря.

— Тук — рече той и посочи неясно черно петно на брега.

Чен издърпа тялото и след това с помощта на Павел го вкара сред високите тръстики. Там, зад прикритието им, имаше малка пещера. Вътре, странно, беше сухо. По стените й и от двете страни бяха изсечени малки ниши като примитивни фурни. Павел се обърна и бръкна в едната.

— Не ми харесва, но няма къде другаде…

Чен се огледа смаяно. Стените бяха боядисани в червено, жълто и зелено, а отворите на нишите бяха поръбени с цветни плочки. Във всяка ниша бе поставена малка статуйка, а около тях бяха разпръснати късчета хартия и остатъци от мънички свещички. Това беше светилище. Тайно светилище.

— Куан Йин да ни опази!

Павел закима учестено, после отново въздъхна треперливо.

— Как да го закрепим?

Чен се огледа и му хрумна най-доброто решение.

— Ще го вдигнем. Ще набутаме главата и раменете му в една от нишите. Така ще издържи достатъчно дълго, докато решим какво да го правим.

Павел оцъкли очи срещу него и отново преглътна.

— Ти кой си, Чен? Какво правиш тук?

Чен сведе очи и реши да каже на Павел истината. Или трябваше да го направи, или да убие момчето, а не мислеше, че би могъл да го убие дори и за да стигне до Де Вор.

— Няма значение кой съм. Но съм тук, за да пипна надзирателя Бергсон. Да го хвана и да го предам на правосъдието. Ще ми помогнеш ли, Павел? Ще ми помогнеш ли да докопам копелето?

Павел отново погледна тялото на човека, когото бе помогнал да убият, след това отново се втренчи в Чен. Свещта трепкаше в ръката му и хвърляше сенки из тясната пещера. Той се усмихна и протегна ръка.

— Добре, Као Чен. Ще ти помогна.

* * *

Кар стоеше до прозореца и гледаше огромната площадка на Нанкинския космодрум; обърна се и се усмихна.

— Е, генерале, май е време да изиграем последната си карта.

Старецът кимна и се усмихна открито на Кар.

— Така изглежда. Освен ако не променят решението си. Готов ли си?

Кар кимна.

— Знам какво трябва да направя.

— Добре — Толонен прекоси стаята и застана до Кар, после неочаквано го прегърна. Не бе очаквал някога отново да срещне големия мъж.

Кар също прегърна Толонен; усмивката не слезе от устата му.

— Не бъдете тъжен, генерале. Спомнете си какво ми казахте. Аз съм победител.

Толонен въздъхна и се усмихна.

— Надявам се, приятелю. Никога не съм се надявал повече.

Кар извърна глава и отново погледна навън — един кораб бавно се издигаше над далечния край на космодрума. Миг по-късно чуха и шума — дълбоко, боботещо трептене под прага на слуха.

— Знаете ли, генерале, много ми се ще да им видя физиономиите. Особено тази на Де Вор — млъкна и добави: — Чен има ли подкрепа?

— Разбира се. Най-добрата, която бих могъл да уредя.

Кар се обърна.

— Това е добре.

Взе нещо от върха на своята купчина, след това го подаде на Толонен.

— Какво е това?

— За Чен. За всеки случай.

Толонен се разсмя.

— Ама ти си бил човек! Тъкмо бях започнал да се чудя!