Средното царство

— СТИГА! — крясъкът на Танга стресна Ли Юан. — Грешиш, Ли Юан! Дори само да говориш така е грешно!

Той тъжно поклати глава. Това никой не го беше правил. Просто никой не го беше правил. Тя не само беше твърде стара за него, тя беше невестата на брат му.

— Не, Юан. Тя не е за тебе. Не и Фей Йен.

— Фей Йен, татко. Тя и никоя друга.

Отново същата настоятелност на тона, същата сигурност. Тази сигурност впечатли Ли Шай Тун въпреки всичко. Той отново погледна към водата.

— Не можеш да се ожениш за нея поне още четири години, Юан. Ще промениш решението си. Само почакай! Не, намери си някое друго момиче. Не се впускай в подобна глупост!

Ли Юан поклати глава.

— Не, татко, искам нея. Знам го, откакто убиха Хан Чин. И тя ще ме приеме. И това знам.

Ли Шай Тун се усмихна горчиво. Какъв смисъл имаше да знае всичко това? За четири години Чун Куо се бе променило. Може би до неузнаваемост. Ли Юан не знаеше какво предстои, какво бе решено. Въпреки това виждаше колко е решен синът му и омекна.

— Добре. Ще говоря с родителите й, Юан. Но засега не мога да ти обещая нищо повече.

Явно беше достатъчно. Ли Юан се усмихна до уши и целуна ръка на баща си.

— Благодаря ти, татко. Благодаря ти. Ще й бъда добър съпруг.

Щом Юан си отиде, той се взря в мрака на водата и загледа как един шаран бавно плува в дълбините също като неговата мисъл. После, щом се поуспокои, се върна в кабинета си и се отпусна, примирен с онова, което идваше.

НЕКА НЕБЕТО РУХНЕ — помисли си той. — КАКВО МОГА АЗ, НЯКАКЪВ СИ ЧОВЕК, ДА НАПРАВЯ СРЕЩУ СЪДБАТА?

Нищо, дойде като отговор. Жребият е хвърлен. Всичко вече беше извън ръцете им.

* * *

Бамбук. Луна в трета четвърт. Блестяща вода. Сладките, високи звуци на ЕРХУ. Чен се огледа, отпуснат — наслаждаваше се на топлата вечер. Павел му донесе бира и той отпи от нея, после погледна танцьорите; лицата им сияеха, тъмните им очи се смееха ярко на светлината на огъня. На една пейка отстрани седяха булката и младоженецът, зачервени и засмени, вслушани в приятелската олелия около себе си.

Два големи огъня се издигаха в тревистия квадрат, оформен от трите дълги спални бараки. От всички страни бяха наредени пейки, а в единия край се издигаше временна кухня. Четиричленен оркестър бе наредил инструментите си отзад на една електрическа каруца: ЙЮЕ ЧИН, ТИ ЦУ, ЕР ХУ и ПА ПА — древната смесица от звуци на струнни инструменти и флейти трептеше в топлия нощен въздух.

Навсякъде беше пълно с хора, млади и стари — претъпкваха пейките, тълпяха се около кухнята, танцуваха, или просто стояха на групи, пушеха глинени лули и си приказваха. Стотици хора, може би над хиляда души.

Той се обърна към Павел:

— Вярно ли е, Павел? Нямаш ли си приятелка?

Павел сведе поглед и пресуши чашата си.

— Никоя тук, Као Чен — отвърна той тихо, като се наведе над ухото му.

— Защо тогава не дойдеш с мене? По нивата има момичета, които веднага ще ти скочат!

Павел потрепери и поклати глава.

— Много си любезен, приятелю. Но… — той леко повдигна рамене, подчертавайки изкривения си гръб. — Тук ме наричат ТО. Кое момиче би пожелало подобен мъж?

— ТО?

Павел се засмя — за миг изкривеното му лице стана привлекателно.

— Камила.

Чен се намръщи — не разбираше.

— Това е било някакво животно, така ми казаха. Преди Глината.

— А… — Чен отмести поглед към танцьорите. След това отново го погледна. — Можеш да си купиш булка. Ще ти дам пари…

Гласът на Павел пресече думите му:

— Благодаря ти, Као Чен, но… — той вдигна поглед, тъмните му очи бяха пълни със странна болка. — Не е това, разбираш ли. Не е само това. А… Е, мисля, че там, затворен, ще умра. Няма поля. Няма свеж въздух. Няма вятър. Няма течаща вода. Няма слънце. Няма луна. Няма смяна на сезоните. Нищо. Нищо освен стени.

Несъзнателно повторените от младежа думи на Де Вор накараха Чен да потръпне и да отмести поглед. И все пак може би момчето беше право. Той погледна отново танцьорите, кръжащи около огньовете, и кимна на себе си. За първи път, откакто беше сред тях, Чен видя сянката да се вдига от тях и разбра колко по-различни бяха те от първоначалното му впечатление. Виждаше колко щастливи могат да бъдат. Толкова беше просто. Толкова малко им трябваше, за да са щастливи.

Той ги гледаше като омагьосан. Когато те танцуваха, танцуваха в такава самозабрава, сякаш освободили се от самите себе си — вече не бяха бозави и безлики, а огромни и разноцветни, жизнеността им преливаше, очите им горяха като въглени върху кръглите им селски лица, а краката им безгрижно подскачаха върху голата земя, размахваха буйно ръце, телата им леко се въртяха във въздуха, докато кръжаха около огъня.

Сякаш бяха омагьосани.

Той потръпна — искаше му се и Уан Ти да е тук и да танцуват; после да се скрият заедно в мрака, дъхът й да го опие като вино и тялото й да се разтвори за него.

Той въздъхна и погледна в халбата си — луната се отразяваше в тъмната кисела течност. След час се започваше. А след това той щеше да изчезне оттук. Може би завинаги.

Мисълта го отрезви. Той преглътна голяма глътка, избърса уста и отново се обърна към Павел: