Средното царство

Лицата на тримата ХАН бяха грозни, изкривени от злоба. Двама заплашително държаха дебели тояги в ръцете си. Третият — същият, чиято сянка бе паднала върху него — размахваше нож. И тримата бяха облечени в същите бозави дрехи като неговите.

— А… — каза Чен; забелязал беше, че лицата им си приличат. Значи крадецът имал и братя. Той бавно се надигна. — Имаме ли сметки за уреждане?

Мимолетната усмивка по лицето на най-големия брат бързо премина в гримаса на омраза. Чен виждаше колко е напрегнат и нервен, но и колко е решителен.

Чен пусна мотиката, която поправяше, изправи се с празни ръце срещу мъжа и внимателно се взря в него — знаеше колко беше опасен. Нехаен човек, който обича да се хвали, би приказвал твърде много, или би се издал с необмислено движение, но тези тримата стояха неподвижно и мълчаха. Не бяха дошли да си приказват, нито да го плашат. Бяха дошли за едно-единствено нещо. Да го убият.

Той отмести очи и видя в далечината очертаващия се върху дигата силует на стража Тен. Значи така. От него са разбрали къде е. Преценяващо погледна отново към тримата — остави мислите си да се успокоят, дишането си — да се нормализира. Пулсът му биеше учестено, но това беше добре. Беше знак, че тялото му се готви за предстоящата битка.

— Брат ви крадеше — каза той и пристъпи вдясно; остави слънцето да мине встрани от него.

Най-големият брат изсумтя с отвращение.

ДА — помисли си Чен. — РАЗБИРАМ ВИ. И МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ, ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, ЩЯХ ДА ВИ ОСТАВЯ ДА МЕ УБИЕТЕ ЗА ОНОВА, КОЕТО СТОРИХ. НО ТОЧНО СЕГА ИМА И ПО-ВАЖНИ НЕЩА. НАПРИМЕР ДЕ ВОР. МАКАР ЧЕ ВИЕ НЕ БИХТЕ ГО РАЗБРАЛИ, НАЛИ?

Чен видя движението на мъжа частица от секундата по-рано, преди онзи да го е извършил — внезапното нахвърляне беше издадено от напрежението в мускулите, от лекото трепване на очите. Чен замахна с юмрук и изби огромния нож, после яростно ритна човека в корема и му изкара въздуха. Онзи падна на колене.

Останалите двама изкрещяха и запристъпваха към него с вдигнати тояги.

Чен бързо отскочи встрани и ги накара да се завъртят; единият от братята за миг се скри зад другите. Чен се възползва от възможността, приведе се и избегна дивия замах на тоягите; удари с лакът брадичката на единия и той отлетя към втория брат.

Чен веднага се надвеси над тях и ги зарита и заблъска; с всеки удар дъхът излизаше със свистене през зъбите му и най-накрая двамата се проснаха в безсъзнание.

Най-старият се търкаляше и стенеше; бореше се да си поеме дъх. Щом Чен отново се обърна към него, очите му се изцъклиха от страх и той понечи да изпълзи встрани. Но Чен просто стоеше там, опрял ръце на хълбоците си, и успокояваше дишането си. Поклати глава.

— Съжалявам. Направих каквото бях длъжен. Разбираш ли ме? Не искам да се карам с вас. Но ако дойдете пак — който и да е от вас, — ще ви избия всичките.

Чен се поклони и се върна при бараката. Вдигна мотиката. Едва тогава забеляза застаналия на вратата Павел.

— Видя ли, Павел?

Младежът бе опулил смаяно очи.

— Видях, ШИ Тон, но не съм сигурен дали да вярвам на очите си. Помислих, че ще те убият.

Чен се усмихна.

— Да. И Тен си мислеше същото. Трябва да се справя с него, преди да каже и на други.

Очите на Павел се присвиха, след това, сякаш най-после бе взел решение, той хвана Чен за ръката и започна да го обръща.

Чен го отблъсна.

— Какво правиш?!

Павел се облещи срещу него.

— Каза, че трябва да се справиш с Тен. Е, с това вече се приключи. Нали те видя какво можеш. Ако искаш да го спипаш, най-добре ела с мене. Знам един по-къс път.

Чен се разсмя.

— По-къс път ли?

Павел отново го сграбчи за ръката.

— Да. Недей да спориш с мене. Хайде! Ще му пресечем пътя.

При насипа Павел не спря, а го изкачи и после слезе. Чен го последва, прецапа през плитката вода, след това последва Павел на другия бряг и се изкачи по груба, назъбена стълба, изсечена в склона на дигата.

— Тен ще мине по моста — обясни Павел, останал без дъх, докато тичаха през нивата към кръстопътя.

— Къде е Чан Юан? — попита Чен, без да забавя крачка. — Мислех си, че тези две копелета са неразделни!

— Чан Юан е в Лодз, в отпуска е. И Тен би трябвало да е там. Но май, преди да тръгне, е искал да види какво ще излезе от онова, което е забъркал.

ДА — помисли си Чен. — НО ЗАД ВСИЧКО ТОВА СТОИ ДЕ ВОР. ЗНАЕХ СИ. ОНАЗИ ВЕЧЕР УСЕЩАХ, ЧЕ КРОИ НЕЩО.

Четвъртият западен мост се състоеше от четири дълги, дебели дървени греди, вкопани в земята от двете страни на напоителния канал. Чен изчака, скрит сред високата цял бой суперпшеница, която растеше встрани от пътеката, а Павел застана долу под моста, във водата.

Чуха хрипливото дишане на Тен, когато онзи приближи моста. Той забави крачка и обърса чело, после тръгна по гредите.

— Тен Фу — Чен излезе на пътеката. — Какъв късмет имам, че те срещнах.

Тен примигна ядно, извърна глава и се огледа. Слънцето бе слязло доста ниско. Полята от всички страни бяха пусти.

Обърна се отново с лице към Чен, свали пушката от рамото си и заплашително я насочи към Чен. Но се виждаше, че трепери.

— Махни се от пътя ми, Тон Чу. Иначе ще те убия!

Чен се засмя презрително.