Средното царство

— О, да — усмивката на Кар за миг помръкна. — Вижте какво, генерале. Онова, което ще правя, ме плаши. Повече от всичко, което някога съм правил. Но ще го направя. Или ще умра, докато се опитвам.

Толонен го погледна с възхищение, след това почтително сведе глава.

— Късмет! И дано небето те пази, ШИ Кар.

* * *

Пътуването до Тонджиян отне на Толонен един час. Ли Шай Тун го чакаше в кабинета си — пълномощното беше на бюрото му, подписано и освидетелствано. Седемте малки УАЙ УИ ЛУН бяха отпечатани върху восъка сред белотата от лявата страна на документа.

— Твоят човек тръгна ли, Кнут? — попита Тангът и подаде на Толонен пергамента, после махна на секретаря си да излезе.

— Тръгна, ЧИЕ ХСИЯ. До утре вечерта трябва да знаем как стоят нещата.

— Ами другото? Онова с Де Вор?

Толонен се усмихна.

— Това скоро ще се уреди, ЧИЕ ХСИЯ. Въпросният агент, Као Чен, вчера изпрати по каналите жизненоважно доказателство. Беше потвърдено, че заподозреният Бергсон всъщност е предателят Де Вор.

— Арестуван ли е?

— Вече съм го уредил, ЧИЕ ХСИЯ. Ще го заловим тази вечер. Всъщност през идващите няколко часа.

— Добре. От това поне ми олекна — Тангът се намръщи и се изправи бавно зад бюрото. — Голяма буря идва, Кнут, и преди да се разнесе, ще се сдобием с много врагове. Бих предпочел да държа Де Вор в ръцете си, а не да се разхожда на свобода и да прави бели.

Да, помисли си Тангът. И Бердичев също. Но това трябваше да почака ден-два. След като Кар приключеше. Погледна документа в ръцете си — изпитваше огромна гордост, че тази нощ е в центъра на събитията. Разбира се, беше го предвидил много отдавна. Знаеше, че ще дойде ден, когато Седмината нямаше вече да седят със скръстени ръце и да не правят нищо. Сега щяха да разтърсят Чун Куо из корен. Да го разтърсят здраво.

Толонен се усмихна и се поклони на своя Танг, разбирайки, че е свободен. Чувстваше дълбоко удовлетворение от това, как се развиваха нещата. Дните на ВУВЕЙ — на пасивното приемане — бяха отминали. Драконът се бе събудил и бе извадил ноктите си.

И сега той щеше да нападне, издигнал седемте си глави, величествени като тигри, и да накара ХСЯО ДЖЕН — дребосъците, да се скрият в дупките си също като мишки — а те такива си и бяха.

Да. Той щеше да прочисти света от тях. А после? Усмивката му светна. Лятото отново щеше да дойде.

* * *

Ли Шай Тун седеше зад бюрото си и размишляваше. Какво бе направил той? Какво бе започнало? Потръпна, обезпокоен от евентуалните последици от действията си.

Ами ако Чун Куо се пропука? Това беше възможно. Равновесието в момента беше много крехко. По-лошо — ами ако се срине и всички нива се изравнят?

Засмя се горчиво, после някакъв шум го накара да се обърне. Беше Ли Юан. Стоеше на вратата, събул обувките си, и чакаше разрешение от баща си да влезе.

— Горчив смях, тате. Нещо не е наред ли?

Твърде мъдър. Твърде млад, за да бъде толкова стар и да знае толкова много.

— Нищо особено.

Ли Юан се поклони и се извърна леко — жест, който Ли Шай Тун разчиташе съвсем ясно. Беше нещо трудно. Някаква молба. Но странна. Не му беше лесно да пита. Ли Шай Тун изчака — как ли ще подходи Ли Юан към въпроса. Това бе възможност да опознае сина си, да прецени силните и слабите му места.

— Много съм разтревожен, татко.

Ли Юан вдигна поглед. Прям, почти дързък поглед. Беше обмислил нещата и бе решил да ги представи твърдо и властно. Да, помисли си старецът, от Ли Юан ще излезе прекрасен Танг. Когато му дойде времето.

— Пак ли сънят ти, Юан?

Ли Юан се поколеба и поклати глава.

— Тогава кажи ми.

Той се изправи и се доближи до езерото, после застана там, загледан в неясните сенки, плуващи сред дълбините на водата; чакаше и синът му да дойде при него.

Неочаквано Ли Юан го доближи, коленичи в краката му и се втренчи в пода.

— Искам да помоля да ми разрешиш да се оженя, татко.

Ли Шай Тун се извърна рязко, изненадан, след това се засмя и се наведе; повдигна лицето на Ли Юан, обхвана с ръка брадичката му и накара сина си да го погледне.

— Но ти си само на дванадесет години, Юан! Имаш повече от достатъчно време да мислиш за подобни неща. Цели четири години най-малко. Никога не съм мислел, че ти…

— Знам, татко. Но вече знам какво искам. КОГО искам.

Такава сигурност, такава яростна сигурност имаше в думите му, че Тангът го пусна и отстъпи назад; ръцете му замислено гладеха сплетената му брада.

— Хайде — каза той. — Кажи ми коя е.

Ли Юан пое дълбоко въздух и отговори:

— Фей Йен. Искам Фей Йен.

Ли Шай Тун се втренчи невярващо в сина си.

— Невъзможно е! Тя беше жена на Хан, Юан. Знаеш какъв е законът.

Очите на момчето настоятелно се взряха в него.

— Да. И според нашия закон Фей Йен никога не е била жена на Хан.

Ли Шай Тун се засмя смаяно.

— Как така, щом моят печат и печатът на Йин Цу са на брачния договор? Да не би да си се побъркал, Юан? Разбира се, тя беше жена на Хан!

Но Ли Юан не се предаваше.

— Смъртта на Хан анулира документите. Помисли си, татко! Какво точно казва нашият закон? Че един брак не е брак, докато не бъде консумиран. Е, Хан Чин и Фей Йен…