Средното царство

— Прав си. Остани тук, Павел. Намери си момиче. Бачкай здраво и се оправяй — той се усмихна. Младежът му харесваше. — Като се махне Бергсон, нещата тук ще вървят много по-добре.

ДА — помисли си той, — И МОЖЕ БИ ЕДИН ДЕН ЩЕ СЕ ВЪРНА И ЩЕ ДОВЕДА СЪС СЕБЕ СИ И УАН ТИ, И ДЖИЯН, И ДРУГОТО НИ ДЕТЕ. ТУК ЩЕ ИМ ХАРЕСА. ЗНАМ ГО.

Забеляза, че Павел го гледа, и се засмя.

— Какво има, момче?

Павел сведе очи.

— Ти си мислиш, че животът тук е прост, нали? Но нека ти разкажа как съм се родил аз.

— Давай — отвърна тихо Чен. Беше забелязал внезапната промяна у него. Сякаш Павел свали някаква маска. Сякаш споделеното преживяване под четвъртия западен мост смъкна една кожа от младежа и изведнъж той стана по-уязвим, по-открит.

— Имах трудно детство — започна той. — Бях петото дете на двама работници. Наемници като тебе, които идват тук само за прибирането на реколтата. По време на прибирането всичко беше наред. Можеха да ме изхранват. Но щом дойде време да се връщат в Града, ме оставиха да умра тук, в полето. Там не биха могли да ме изхранят, нали разбираш. Дори и днес това често се случва. Хората тук го смятат за нормално. Новото семе трябва да се натори с костите на малки дечица. Аз обаче не умрях.

Павел облиза устни и продължи. Сведените му очи се взираха в миналото.

— О, аз нямах нищо общо с това. МЕЙ ФА ЦУ, така казват. Съдба. А моята съдба била една бездетна жена да ме намери и да ме прибере. Имах късмет. Тя беше добра жена. ХАН. Казваше се Чан Лу. Известно време всичко вървеше добре. Мъжът й, Вен, не го беше грижа за мене, но поне не ме биеше и не се държеше лошо, а тя ме обичаше като свое дете. Но когато станах на седем години, те умряха. Една от дигите се срутила върху тях, докато я поправяли. И аз останах сам.

Павел млъкна за момент, след това вдигна очи; тъжна, усмивка пробяга по лицето му.

— Страшно ми липсваше. Но със скръб не можеш да се наядеш. Трябваше да работя, и то здраво. Яденето никога не ми стигаше. Всяко семейство тук се грижи само за себе си. Но аз нямах семейство. И затова бъхтех от зори до мрак всеки божи ден — мъкнех тежки товари към нивите; дългите тежки кобилици притискаха раменете ми и ми изкривяваха гърба, докато накрая станах такъв, какъвто ме виждаш — той се изсмя. — Нуждата ме оформи такъв, Као Чен. Нуждата и черната земя на Чун Куо.

— Съжалявам — започна Чен. — Не знаех…

Но Павел отново го прекъсна:

— Има и още нещо — младежът се разколеба, после потръпна и продължи: — Начинът, по който ти ни виждаш, Као Чен… Забелязвал съм го и преди. Но сега мисля, че разбирам. Ти ни възприемаш като сън, нали? Не съвсем истински. Нещо живописно…

Чен понечи да възрази, да каже на момчето, че всичко ТУК е истинско, а останалото, там, вътре, не е нищо повече от ужасен сън, в който трябва да се завърне, но Павел го гледаше странно и клатеше глава; отричаше още преди да му го е казал.

— Може би — каза той най-сетне и остави халбата си. Но все още му се искаше да възрази. Трябваше само да затвори очи и да усети полъха на вятъра по бузите си…

— Ти дойде, когато тук е най-хубаво — Павел се загледа в танцьорите. — Точно сега въздухът е напоен със сладък мирис, а вечерите са топли. Но зимите тук са ужасни. А вонята понякога…

Той погледна Чен и се засмя — виждаше, че той не разбира.

— Какво мислиш, че прави Градът с всичките си отпадъци?

Чен отпи от бирата си и сви рамене.

— Никога не съм се замислял…

Павел отново се обърна с лице към него:

— Не си. Нито пък някой се замисля. Но я си помисли. Над тридесет милиарда — така казват. Толкова много лайна. И какво правят с тях?

Чен разбра за какво намеква и се разсмя.

— Да не искаш да кажеш, че…

Павел кимна.

— Нищо не се пропилява. Всичко се пази в огромни кладенци и се използва на полето. Трябва да го видиш, Као Чен. Огромни резервоари — колкото цели езера. Само си представи! — той се засмя сухо и отмести поглед. — След седмица цялото поле ще е осеяно с медни каруци, всяка натоварена с тъмна сладка течност, която ще се пръсне по земята. Черно злато — така го наричат. Без него посевите ще завехнат и самото Чун Куо ще се срути.

— Винаги съм си мислил, че…

Чен млъкна и вдигна очи. Приглушеното мърморене секна рязко; музиката утихна и замря. Изведнъж застанал нащрек, той огледа хората и ги видя. Стражи. Бяха дошли стражи!

Павел се втренчи в него с пламнали от страх очи.

— Тен… — каза той тихо. — Сигурно са намерили Тен!

— Не… — Чен поклати глава и докосна успокоително рамото на младежа. Не, не беше Тен. Но може би беше нещо по-лошо.

Стражите си проправиха път и се строиха в груба редица зад водача си, висок ХУН МАО.

— Кой е този? — прошепна Чен.

— Пескова. Лейтенантът на Бергсон.

— Богове… Какво ли иска?

Всичко беше притихнало. Само пукането на огньовете нарушаваше тишината. Пескова се огледа, извади от джоба си комуникатор, натисна едно копче и започна да чете:

— По заповед на надзирателя Бергсон ми е наредено да арестувам следните лица…